Терминът 

„биоетика”

 е въведен от Ван Ренселаер Потър през 1970г. и е съчетание от

гръцките думи  bios­  живот и  ethos­  морал. Целта на Потър е да прикове вниманието върху
факта, че развитието на науката и  постигнатите постижения в нея са станали без да се обърне

нужното внимание на ценностите. Той приема биоетиката като своеобразен   „мост” между
факти и ценности. Идеята на Потър и на биоетиката като наука е,че не всичко, което е

възможно технически е същевременно и морално правилно. Биоетиката е опит да се мисли
глобално в етиката. Глобализацията й включва човешките същества, бъдещите поколения  и

всички останали живи същества, природата и околната среда.

Първоначалният тласък за развитие на биоетиката като наука идва от злоупотребите

при провеждане на експерименти върху хора. Въвеждат се идеите за правата на пациента и
все повече се говори за автономността на индивидите. Заетите в областта на медицината лица,

при вземане на решения по отношение на човешкото здраве, трябва да се водят от фактите, а
те съдържат в себе си ценности.

Петнадесет са принципите на биоетичното учение, които са дефинирани и въведени

във 

Всеобщата декларация по биоетика и правата на човека

 на ЮНЕСКО:

1.  Достойнство и права на човека;                          
 2. Ползи и вреди; 

 3. Автономност и лична отговорност;                   
 4. Съгласие;

5. Хора без необходимия капацитет за съгласие;
6. Уважение на човешката уязвимост и личен интегритет;

7. Лична неприкосновеност и поверителност;   
8. Равноправие, справедливост и безпристрастност;

9. Без дискриминация и стигма;
10. Зачитане на културното различие и плурализъм;

11. Солидарност и сътрудничество;
12. Социална отговорност и здраве;

13. Споделяне на медицинските и научни успехи;
14. Защита на бъдещите поколения;

15. Опазване на околната среда, биосферата и биоразнообразието.

Тези принципи често са били пренебрегвани във времетото, тъй като при вземането на

решение касаещо здравето на хората, лекарите трябва да се водят само от собствените си
ценности, като пренебрегват ценностите на пациентите си. Това е допустимо единствено,

когато ценностите на пациента са в противоречие с някой от биоетичните принципи и тогава
лекарят има право да не се съобрази с тях. В противен случай, всеки лекар в своята практика

трябва да се води от правилото " не вреди". Морално задължение е не само да не се вреди, но
и да се помага и принася полза. Исторически, това е бил и основен принцип в медицинската

етика, но в днешно време какво е добро за пациентите и какво не е, не може да се определи
еднозначно   само   от   медицинските   професионалисти.  Създадени   са   специални   етични

комисии,  които да разглеждат въпросите  за зачитане на ценностите при предоставяне на
здравни грижи.

Медицинският професионализъм е директно свързан с етиката. Освен да не вредят

лекарите трябва да се стараят да дават най­доброто от себе си на своите пациенти, да зачитат

автономността   им,   да   осигуряват   здравни   услуги,   които   да   достигат   до   всички   и   да   са
еднакво  качество.  Позовавайки   се  на принципите  в  Биоетиката,  нека  разгледаме   какъв  е

приносът на биоетичното познание при решаване на важни  практически въпроси .

Достойнство и права на човека

Човешкото   достойнство   е   качество   на   личността,   способна   на   размисъл,

чувствителност, словесна  комуникация, свободен избор, на самоопределение в поведението и

творчеството. Право на човека е да изисква от другите да се отнасят към него с уважение.
Всички хора са равни, независимо от възрастта, статуса, пола или етноса на им. Да признаеш

достойнството на един човек  означава, че уважаваш човешките му права.  В дадено общество
всеки   е   длъжен   да   уважава   останалите   членове   като   личности   и   да   зачита   правата   и

достойнството им. Важно е и да се зачитат интересите на личността пред интересите на
обществото.   Пренесен   в   областта   на   научаката,   този   принцип   казва,   че   човешкото

достойнство и благополучие не трябва да бъде жертвано в името на науката или в интерес на
обществото. 

Няколко са моралните проблеми в медицинската практика, свързани с уважение на

човешкото достойнство и правата на човека. Така например, какви са моралните ценности и

норми при отношението на медицинския персонал към болните и здравите. Моделът, гледащ
на   пациентите   като   на   пасивни   реципиенти   на   здравни   грижи,   все   повече   се   отхвърля   в

севременоото общество. Налага се идеята, че всеки пациент трябва активно да участва в
собственото си лечение. Лекарят не бива еднолично да взима решение какво лечение и как да

се проведе то на пациента. В противен случай статусът на лекаря става по­висок от този на
пациента, а това е в разрез с принципа за достойнство и права на човека. Изборът и свободата

на човека са най­важните морални ценности на здравеопазната система. Пациентът има право

2

да избере лекуващ лекар, болница, осигурителен фонд и т.н.  Неравнопоставеността в статуса
лекар­пациент може да личи по­силно, когато пациента е инвалид или умствено изостанал. 

В  Закона  за  здравето  се   посочва,  че  извършването  на  медицински   дейности   върху

хората   трябва   да   става   след   изразено   информирано   съгласие   от   пациента.   За   да   получи

информирано   съгласие   всеки   лекар   е   длъжен   да   даде   на   пациентите   си   изчерпателна   и
информация,   относно   диагнозата   и   характера   на   заболяването,   естеството   и   целите   на

лечение, алтернативи, очаквани резултати и прогнози и то да го направи по достъпен начин.
Също   така   пациентът   трябва   да   е   добре   запознат   с   потенциални   рискове,   свързани   с

диагностично­лечебните   мероприятия,   странични   ефекти,   нежелани   лекарствени   реакции,
болка, ввероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други

методи   на   лечение   или   при   отказ   от   лечение.   Единствено   по   този   начин   може   да   бъде
упражнено правото на всеки човек да вземе рационално решение и избор за своето здраве.

Информирано   съгласие   задължително   трябва   да   се   даде   и   при   провеждане   на   клинични
изпитвания   на   лекарства   върху   хора.   Специално   внимание,   във   връзка   с   човешкото

достойнство и човешките права, се отделя на палиативното лечение на пациенти в терминален
стадий  и такива във  „вегетативно състояние“.  Тук се появява въпросът  за евтаназията и

правото на живот. Евтаназия означава „благородно умъртвяване“ или начин за безболезнено
умъртвяване на хора. Тя може да се осъществи по искане на самия болен или на неговите

близки, ако той не е в съзнание. В нашата държава евтаназията не е разрешена и съгласно
българския Наказателен кодекс умъртвяването се нарича убийство. Член 127 от него гласи:

„Който по какъвто и да е начин подпомогне или склони другиго към самоубийство и

последва   такова   или   само   опит,   се   наказва   с   лишаване   от   свобода   до   три   години.”

Следователно, съгласно закона, подпомагането на самоубийство също е криминално деяние,
както и самото убийство. Лекарите винаги трябва да бъдат на страната на живота. Те не

могат да застанат от страната на смъртта и от тях не може да се иска подобно деяние. Ако те
го направят, губят качеството си на лекари. 

Ползи и вреди

В книгата „Десетте принципа на медика и мениджъра“ на проф. Ц.Воденичаров се

казва   следното:   „Заслужи   любовта   на   ближния!   Това   би   могло   да   стане   по   пътя   на
полезността. Нас ни обичат заради сегашните и бъдещите ползи, които очакват от нас.“Под

здравна   полза   се   разбира   облекчаване   на   страданието,   грижа,   предпазване   от   болест,
заболяване   ,   инвалидност   и   т.н.   Вредата   от   друга   страна   може   да   бъде   физическа,

психологическа, морална, социална или икономическа. В медицинската практика лечение не
се назначава, ако рискът от вреда за здравето е по­голям от възможната полза за пациента.

3