ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

"ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР"

КУРСОВА РАБОТА

 по

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

на тема:

“

 Малката Антанта и Балканският пакт

”.

Проверил:

      Изготвил: 

Доц. д-р Мария Великова

Варна, 2011

Увод

Увенчана със славата на своята победа и присъстваща на Балканите с

частите на своята Източна армия до 1920 година, Франция се явява като

гарант   за   новия   ред   на   полуострова.   Тя   поддържа   решително   в

териториалните им претенции Югославия против Италия и България, както

и Гърция против Албания. Придържайки се към стриктното изпълнение на

Ньойския   договор,   тя   контролира   действителното   разоръжаване   на

България, чиято армия е сведена до 33 000 военнослужещи, но вее пак

приема   конференцията   на   посланиците   да   разреши   тази   армия   да   бъде

увеличена   е   10   000   души,   за   да   се   бори   против   комунистите   след

организирания   против   цар   Борис   атентат   през   1925   година   в   черквата

„Света Неделя“. В замяна на това обаче поддържа оплакванията на Белград

от изстъпленията и атентатите на ВМРО в Македония. Трябва да се чака

настъпването   на   1934   г.   и   идването   на   власт   в   София   на   военните   от

„Звено“, за да се изрази ориентацията им към Франция - макар някои да

обвиняват официален Париж, че е подпомогнал държавния преврат - и към

сближаване е Югославия. Френската политика през 20-те години пропуска

да   осигури   по   траен   начин   политическите   споразумения   на   парижките

договори за спазване на статуквото чрез военни мерки и чрез стопански

съюз   на   съответните   държави.   ОН   може   все   по-малко   да   играе

предначертаната роля. Исканото от френската дипломация прибягване към

локални съюзи - Балтийския блок, Малката Антанта,  Балканския пакт -

води само до частични разрешения за кратко време и с дискриминиращо

разграничение от съседите.

Изложение

От   двустранните   преговори   за   защита   срещу   ревизионистичните

унгарски искания и за препречване на хабсбургскага реставрация се ражда

целесъобразен   съюз   на   югоизточноевропейските   страни,   в   който   за

Франция   е   предназначена   ключова   функция   в   политиката   на   санитарен

кордон в Източна и Югоизточна  Европа. Идейните корени на този съюз се

коренят в онази „Нова Европа“ на малките народи, за която Т. Г. Масарик

при изгнанието си в Западна Европа по време на Първата световна война

страстно   се   застъпва   и   която   се   надява   да   съгради   от   развалините   на

омразната Дунавска монархия. В лицето на актуалната унгарска опасност

на   Парижката   конференция   се   постига   само   частично   решение   за

непосредствено засегнатите гранични държави.

В същата перспектива на поддържане на statu quo-то в Централна

Европа   и   по-специално   -   за   да   се   противопостави   на   унгарския

иредентизъм с конкретни форми, това разрешение възприема в договора за

взаимна помощ срещу непровокирани  нападения  на Унгария  - нещо, за

което Кралството на сърбите, хърватите и словенците и Чехословашката

република   договорно   се   обезпечават.   Отбранителният   съюз   е   заверен   с

подписите на Е. Бенеш и на югославския външен министър М. Нинчич на

14.08.1920 г. в Белград, а военното споразумение от 1.08.1921 г. урежда

практическата страна на споразумението. Подобни споразумения за защита

със съответни военни конвенции между Прага и Букурещ (подписани на

23.04.1921 в Букурещ) и между Белград и Букурещ (от 7.06.1921 с ударна

насоченост   срещу   българските   искания   за   ревизия)   се   прибавят   към

първите. 

Като срок на споразуменията първоначално са предвидени само две

години,   но   наскоро   вече   се   мисли   за   по-трайни   споразумения   и   за

разширено   представителство   на   съгласуваните   интереси   на   малките

държави   в   международните   конференции,   в   което   трябва   да   бъдат

въвлечени  постепенно и бившите противници  - 14.03.1924 - договор  на

държавите от Малката Антанта с Унгария, 27.01.1924 - т.нар. Римски пакт

между Югославия и Италия за мирно уреждане на конфликтите за Риека,

16.09.1926 — италианско-румънския договор за приятелство. Последният

етап от изграждането на обща съюзна система, която има формалния си

завършек едва с Белградския договор от 21.05.1929 г., е доведен докрай с

дейното участие на френската дипломация. 

Междинно   звено   се   явява   подписаният   на   3.03.1921   г.   в   Букурещ

полско-румънски   договор,   който   предвижда   съвместни   действия   срещу

съветските   териториални   аспирации.   Наскоро   преди   това   Полша   си

обезпечава на Парижкия договор от 19.02.1921 г. френската поддръжка за

своя   тил.   В   последните   години   Франция   се   опитва   да   подкрепи

(25.01.1924- договор за приятелство и съюз с Чехословашката република,

10.06.1926 - приятелски договор с Румъния, 11.11.1927 -с Югославия) чрез

двустранни преговори със страните от Малката Антанта колективен пакт

за   обезпечение,   едно   Източно   Локарно,   за   което   не   иO   стигат   сили.
Общността на партньорите се разтапя като сняг със задаване на лошото

време на международната политика  - амбициите на Бенито Мусолини на

Балканите, световната стопанска криза, възхода на националсоциализма,

което   предизвиква   според   степента   на   засегнатост   различни   по   сила

реакции. 

През това десетилетие Белград и Букурещ са двата основни стълба на

балканската политика на Франция. Но още от 1923 година тя се сблъсква е

Мусолинова Италия. Принудена да отстъпи пред югославяните, гърците и

албанците   през   следвоенните   години   заради   собствените   си   вътрешни

вълнения, Италия развива под натиска на Дучето агресивна политика. През

август 1923 г. италиански членове на комисията за определяне на албано-

гръцката граница са убити на територията на Гърция: Мусолини веднага

изпраща на Атина ултиматум, бомбардира и превзема Корфу, а после се

принуждава   да   се   изтегли   от   острова   в   отговор   на   резолюция   на   ОН.

Дучето   мечтае   да   владее   Адриатическо   море,   но   за   тази   цел

югославянската държава трябва да бъде унищожена.

Затова Мусолини насърчава унгарския и българския иредентизъм и

се   мъчи   да   дестабилизира   кралство   Югославия,   като   поддържа   както

хърватския   тероризъм   на   усташите,   така   и   този   на   българското   ВМРО:

през 1929 година Анте Павелич намира убежище на италианска земя. Но

същевременно   Дучето   се   опитва   да   изолира   Белград,   като   подписва

договори за приятелство и за арбитраж е Румъния -   1926 г. и е Гърция

септември   1928   г.   Мусолини   се   опитва   също   да   контрабалансира

френското влияние, изграждайки блока Италия—Гърция—Турция, но след

като   уреждат   проблемите   си   чрез   подписания   през   октомври   1930   г.

„гръцко-турски   договор   за   приятелство,   неутралитет   и   арбитраж“,

последните   две   страни   на   свой   ред   стават   защитници   на   statu   quo-то   в

Егейско море, където присъствието на италиански войски в Додеканезите

притеснява двете крайбрежни държави.

В застрашеното по съвсем различен начин положение не е възможно

за военните експерти да стигнат до обща отбранителна доктрина и до общо

военно сътрудничество. Полско-чешкият спор за Тешин препречва дейно

осигуряване   на   фланга.   На   загрижените   все   повече   за   пласмента   на

аграрния   износ   партньори   от   Югоизточна   Европа   френският   пазар   и

развитата   индустриално   Чехословашка   република   не   могат   да   дадат

гаранции за изкупуване на продукцията. Тези страни с бързо развитие на

кризата са всмукани от германските стопански интереси.

Напразно   земеделските   производители   от   Естония   до   балканското

пространство   от   началото   на   1930   г.   предприемат   постъпки   в   трескаво

протичащи рундове от конференции във Варшава, Букурещ и Белград да

създадат   картел   на   пласмента   към   аграрния   блок.   За   растящите

предлагания   отвъд   океана   (САЩ,   Канада,   Аржентина   и   Австралия)   и

последиците   от   неудържимото   спадане   на   цените   те   не   са   дорасли.

Излизането от солидарната общност осигурява голото оцеляване, след като

чаканата помощ от Обществото на народите и от западните индустриални

държави не се осъществява. Световната стопанска конференция от 1927 г.

(4 – 23.05. 1927 в Женева) успява да удържи протекционизма. 

Предвиденото в плана „Tapдьо“ оздравяване на дунавските държави

претърпява   поражение   на   лондонската   дунавска   конференция   от   6-

8.04.1932 г. поради протестите на Германия, която се бои за своите пазари

и не е заинтересувана от разширение на френските влияния. Тя отдавна се

е   ориентирала   към   двустранни   търговски   споразумения   с   Югоизточна

Европа.   Това   са   логическите   последици   от   политиката   за   създаване   на

общи контингенти, към което много страни са принудени да се ориентират

и   поради   отказа   от   златния   еталон,   който   поставя   под   въпрос

конвертируемостта на валутите и значително ограничава възможността за

маневриране при превръщането на заемите в девизи. 

На   21   септември   1931   г.   Великобритания   заедно   с   членовете   на

Common   wealth   (т.нар.   стерлингов   блок)   вдига   златното   покритие   на

валутата.   Скандинавските   страни,   Естония   и   Португалия   следват   този

пример, а  Чехословакия и Япония  се присъединяват  наскоро след това.

Създаденият   от   Франция,   Италия,   Швейцария,   Белгия,   Нидерландия   и

Полша   златен   блок   рухва   през   1934   г.   Международната   търговска   и

финансова   криза   принуждава   към   по-нататъшни   намеси   в   стопанското

развитие, към пълно разминаване с принципа на свободната търговия.

С   денонсирането   на   най-облагодетелстваните   страни   в   старите

търговски   договори   пътят   на   Германия   е   чист   за   вземане   на

регламентиращи мерки във външната търговия, които отиват към директни