Бай Ганьо

В едно свое изказване проф. Иван Шишманов изрича: “Вземете опакото на 

бай   Ганя   и   ще   имате   Алека”.   Тези   думи   на   видния   литературен   критик   дават 

основание  през   столетното   си   съществуване   автор   и   герой   винаги   да   бъдат 
съпоставяни и да се подчертава контраста между тях. Колкото Алеко е безкористен 

идеалист, толкова бай Ганьо е  прагматичен материалист, който търси във всичко 
“келепира”. Алеко е високо принципен, последователен, а героят му – безпринципен 

сметкаджия. Алеко е духовно изтънчен интелигент, а бай Ганьо грубо парвеню. 
Алеко е всеотдаен общественик, а бай Ганьо – тарикатстващ политикант. Творецът 

е човек на духа, а героят на личния интерес. Докато единият е краен идеалист, 
другият е вулгарен прагматик. Бай Ганьо няма политически и морални принципи, а 

Алеко е високопринципен (и там се поставя смислостроителната двойка безродов­
родов). Много са контрастите между двамата и се открива при съпоставка на всяко 

едно   качество.   Дори   разбиранията   им   за   патриотизъм   са   коренно   различни. 
Различно е и отношението им към света и хората. За Алеко патриотичното чувство 

е свързано с обществения идеал, а девизата му е “свобода, честност, любов”. За бай 
Ганьо   патриотизмът   е   “бошлаф”,   голяма   дума,   без   реално   покритие,   ако   няма 

никаква   изгода   от   нея.   Творбата   улавя   две   полярни   точки   на   националната 
душевност.   Бай   Ганьо   е   въплъщение   на   дивото,   първичното,   облагороденото, 

варварското, езическото лице на националния характер, а другото – душевното, 
идеалистичното, съзвучното с европейските хуманистични търсения е разказвача. 

Алеко разкрива двата типа европеизация на българина. Алеко разкрива двата типа 
европеизация   на   българина   –   мнимата,   фалшивата   и   другата   –   истинската, 

функционалната,   некриворазбраната.   За   бай   Ганьо   Европа   е   само   географско 
пространство, той отива в чуждия свят не за да го види, а и за да го видят, и в този 

смисъл в творбата традиционният модел на пътеписа е преобърнат: книгата е разказ 
за откриване на непознатото (това е темата на “До Чикаго и назад”), а разказ за 

преоткриване на познатото, чрез изследване в чужда среда. За разлика от бай Ганьо 
за съпровождащият го сънародник. Европа е социокултурно пространство – образец 

на   цивилизацията,   която   трябва   да   бъде   достигната   и   усвоена.   Всъщност 
двойнствеността на българина откриват още първите изследователи на книгата.

Сборникът   “Бай   Ганьо”,   с   подзаглавие  “Невероятни   разкази   за   един 

съвременен българин” е разделен на две композиционни части: “Бай Ганьо тръгна 

по   Европа”   и   “Бай   Ганьо   се   върна   от   Европа”.   За   жанровата   същност   няма 
еднозначен   отговор.   Творбата   е   близка   до   романа,   защото   има  единен   герой, 

характерна е типичната действителност. Отделните части носят характеристиката 
на  фейлетона  като  събития,   време   и   личности.   Близка   е   и   до  очерка,   защото 

характеризира един герой. Използва вторична фолклоризация – връща битието си 
на герой и до ден днешен. Алеко използва интересен похват, за да въведе героя си 

като   център   на   събитието,   като   обект   на   тематика   и   идейно   единство   между 
отделните   очерци.   Присъстват   образите   на   разказвачите,   чрез   които   авторът 

изразява  мнението  си.  Възниква  конфликт  между  двете  идеи   за  разказвача  и  за 
“невероятните”   разкази.   В   първата   част   на   книгата   взаимоотношението   герой   – 

повествовател е по­сложно в сравнение с втората. В един план съпровождащият 
българин се намира в  дезинтеграция  с бай Ганьо – той е негов морален антипод 

(изпитва срам от просташките му изстъпления). В друг план между него и бай Ганьо 
има   частична   интеграция,   известно   сътрудничество   –   очевидецът   –   разказвач, 

1

“положителният   носител   на   българското”,   носи   чувство   за   родова   солидарност, 
стреми  се  да  потули  и смекчи  впечатленията  от байганьовата  недодяланост,   да 

оневини частично героя. В този смисъл той се явява не само антипод, но и защитник 
на търговеца на гюлово масло. Така повествователят се изявява като втори носител 

на българското,  но в друго измерение на позицията ние – Европа. Той не само 
изпитва тревога и срам от байганьовото поведение, не само се опитва да изкупи 

греховете на своя съотечественик, но той и таи надежда в превъзпитание на бай 
Ганьо.   Алеко   Константинов   направо   декларира   в   първата   част   на   книгата,   че 

старата   простотия  е   преодолим   порок,  от  миналото,   че   в  по­извисена   културна 
среда неговият герой може да се превъзпита, че в следващите социални системи на 

националния живот байганьовщината ще изчезне. Всичко това е доказателство, че 
идейните послания на първата част на книгата е лишено от национален нихилизъм. 

Но успоредно с опозицията бай Ганьо – Европа се разгръща и опозицията бай Ганьо 
– съпровождащият го българин. Алеко разкрива, че бай Ганьо е чужд не само чрез 

чужди, но и сред свои, а в този смисъл той възпроизвежда образния модел дивак 
сред   европейци,   но   в   преобърнат   вид.   Докато   в   еропейската   просвещенска 

литература романът на Даниел Дефо “Робинзон Крузо” има  за цел да изобличи 
цивилизационните буржоазни нрави, то при Алеко творческият акцент пада върху 

образа на дивака. А друг е моделът “дивак сред съотечественици”. И наистина бай 
Ганьо има способност за адаптация към чуждата култура, но той се е откъснал и от 

своята. Затова героят не може да се приобщи към по­високата култура, защото е 
изгубил   всякакви   културни   устои.   Обикновено   критиката   отговаря   на   въпроса 

какви черти от националния характер въплъщава бай Ганьо, рядко посочва какви 
черти   той   не   притежава.   Ако   той   е   прозихождал   от   средите   на   българското 

еснафство, той е бил скъсал тотално с неговата етническа система. Прословутото за 
тази   социална   общност   гостоприемство,   пословично   трудолюбие,   патриархална 

човечност,   чувство   за   социална   солидарност   и   трудова   взаимност,   пословична 
честност и особено показателния култ към просвета – всичко това липсва у бай 

Ганьо.   Следователно   той   се   явява   не   еманация   в   този   смисъл,   а   отрицание   на 
основни   добродетели   в   националния   ни   характер.   За   това   в   един   план   той 

символизира   балканската   изостаналост,   а   в   друг   откъсността   на   примитиввния 
човек от родовата традиция. Това го превръща в двойно анахроничен образ, не 

адаптируем нито към “чужда”, нито към “своя” културна среда.

Заглавието на първата част “Бай Ганьо тръгва към Европа” сякаш показва, че 

героят ще се плъзне по повърхността, ще се докосне до реалностите, с които се 
сблъсква.  Това   “по”   изразява   безцелно   плъзгане   по   същностите,   недостигане   до 

важните, дълбоките неща. Алековият герой е човек тотално лишен от усещане за 
дом.   Бай   Ганьо   е   пронизан   от   модерни   поведенчески   тенденции.   Той   не   се 

интересува от националните символи, борави с тях само спекулативно. Прологът 
подсказва, че пътуването му няма нито крайна цел, нито смисъл. То е пребиваване в 

близката   част   на   континента.   Бай   Ганьо   отива   “при   Европа”   с   образът,   който 
предварително е изградил за нея. Не е готов за пълноценно общуване, не се стреми 

към   опознаване     на   чуждото.   Затова   и   пътуването   му   е   безрезултатно.   Като 
обобщение   на   ограничеността   му   към   културата   на   европейските   страни   звучи 

репликата:   “Какво   ще   и   гледам   на   Виената?   Град   като   град   –   хора,   къщи, 
салтанати…”.   Не   е   така   при   Алеко.   В   пътеписите   му,   които   се   различават   от 

пътеписите   на   другите   автори   по   това   време   се   опоетизира   самото   пътуване. 
Авторът доказва, че контактът с чуждата култура и природата е обект на неговото 

2

наблюдение. При Алеко човекът е в центъра на изображението, на повествованието. 
Това е визирано в пътеписите му “До Чикаго и назад”, “Невероятно наистина, но 

факт 300 души на Черни връх”, “През марта на Чепино”. Заглавията са конкретни и 
показват замисъла на пътуването. Алеко е с отворени за чуждата култура очи. Той 

пътува, за да види постиженията и откритията на другите народи.

В сборника “Бай Ганьо” авторът акцентира върху развитието на творбите. Те 

имат   сюжетна   и   композиционна   самостоятелност.  Отличават   се   по   стил,   но 
изграждат цялостния образ на бай Ганьо. Всеки един  от разказвачите описва своя 

герой такъв, какъвто го е видял, прониква в мисловния му свят, разгадава словесно 
неговите жестове и се стреми да се освободи от бай Ганьо в себе си.

В   образа   на   бай   Ганьо   и   разказвачите   се   визират   два   типа   българи   и 

реакцията им в чужда среда. Чуждият свят е енигматичен за бай Ганьо, но той е 

самоуверен.

Тематичен център на първата част е пътуването на българина в чуждия свят. 

По   принцип   в   българската   литература   съизмеряването   на   “наше”   и   “чуждо”   е 
устойчив похват за търсене на национална идентичност. Темата “ние” и “другите” 

има различни проблематизации в следосвобожденската ни литература. По принцип 
в   съзнанието   на   българина   от   миналия   век   Европа   е   митологема   за   образцова 

цивилизованост, тя е показател за културна идентификация. Поради закъснялостта 
на нашето историческо развитие в следосвобожденската ни литература,  темата за 

диалога на българина с Европа и със света се осмисля преди всичко в плана на 
комичното.   Всъщност   поведението   на   бай   Ганьо   конкретизира   един 

историконационален процес. Литературния критик Боян Ничев го определя като 
“процес   на   негативни   метаморфози   в   нравствеността   на   българина”.   Според 

изследователя в следосвобожденската епоха си дават среща два социални модела на 
живот  –  патриархалния  и   новокапиталистическия.  Старият,  още  неизчерпан   във 

времето,   а   новият   нахлува   безцеремонно.   Между   тези   два   модела   няма 
приемственост, поставени в националния социокултурен контекст. Позитивни черти 

от   националния   характер   започват   да   изглеждат   анахронично,   превръщат   се   в 
пороци. Тези метаморфози много ярко илюстрира бай Ганьо. Неговото поведение 

разкрива   качествата   фамилиарност,   незачитане   нормите   на   поведение, 
простодушие,   недоверие,   егоизъм,   егоцентризъм,   високо   мнение   за   себе   си, 

незачитане   мнението   на   другите.   Той   е   парвеню,   няма   културни   навици, 
нечистоплътност,   простотия,   търси   келепира,   липса   на   политически   убеждения, 

политическа хамелеонщина.

Алеко свързва бай Ганьо с процеса на Балканите (като свои чужди). Те са 

изостанали в сравнение с Европа. Широко отворените за света очи на разказвача са 
в много широко разминаване с персонажа бай Ганьо.

Книгата възниква на основата на фолклора. Това е време, в което капиталите 

навлизат с голяма скорост.  Алеко показва характерните за времето герои, чиито 

типичен   представител   е   неговия   незабравим   персонаж.   При   бай   Ганьо 
народностните   добродетели   се   превръщат   в   пороци.   Неговото   качество 

идентифициращо   се   с   националния   характер   е  пестеливостта,   превърната   в 
скъперничество. Бай Ганьо гледа да не разходва пари. Наистина пестеливостта е 

била безценна добродетел,  защото е била  средство за оцеляване  в условията  на 
робския  недоимък.  Но  на  фона  на  високия  европейски   материален   стандарт  на 

живот тя се изгражда в нелепо скъперничество. Същата метаморфоза търпи друга 
черта от националния ни характер – непосредствеността в общуването. Българската 

3

откритост,   близост   той   превръща   в   безцеремонност,   фамилиарност.   Бай   Ганьо 
“баьосва   ”наляво”   и   надясно,   смесва   формата   “ти”   с   “вие”,   държи   се   свойски. 

Фамилиарността в социалното поведение е имала важна консумедационна функция 
–   споявала   е   малките   социални   групи,   утвърждавал   е   рефлекса   за   родова 

принадлежност. Но на фона на изискания европейски етикет на поведение, тя се 
изражда в нелепо натрапничество, в простотия, в безцеремонност (“Бай Ганьо у 

Иречек”, “Бай Ганьо в банята”).

Бай Ганьо носи типично патриотарство, недооценява чуждото, непрекъснато 

декларира  своята национална  идентичност  (с неговото непрекъснато  национално 
самохвалство не може да бъде смаян, Европа не може да му създаде комплекс за 

национална   малоценност).   Този   култ   към   българското   е   имал   много   важна 
патриотична функция през Възраждането, фирмирал е националното самочувствие 

на българина. Съизмерени с високите материални и духовни придобивки на Европа 
патриотичните   творби   на   бай   Ганьо   се   изграждат   в   нелепо   патриотарство,   в 

шовинизъм.  Прагматичният  усет  на  българина   (бай  Ганьо

   има  силно   чувство  за

реалност, него не го обсебват метафизични идеи, винаги се приспособява) е изкован 

от историята на робството, бил е залог за национално оцеляване. Но прагматизмът 
на  

   бай  Ганьо

   се  изражда  във   вулгарен   материализъм,  търгашество,  скептицизъм

(навсякъде  бай   Ганьо  проявява   своята   тотална   недоверчивост   към   европейците, 
подозира ги, че са крадци. Недоверието към “чуждия” е исторически формирало се 

чувство, резултат от тежката национална съдба. Но неспособността на 

 бай Ганьо

  да

вникне в регламентираните културно­битови форми на Европа е доказателство за 

неговата неспособност  да се  адаптира  към по­високия  цивилизационен  ред.  Ето 
защо   той   винаги   е   анахроничен.   Анахронизмът   му   е   проектиран   върху   всички 

художествени равнища на неговия образ.

На повърхността на художественото изображение в първата част на книгата 

изплуват   предимно   битови   пороци   с   национален   колорит,   плод   на   културната 
изостаналост на балканската цивилизация, чието въплъщение е бай Ганьо. Всъщност 

байганьовото пътуване към чуждото се оказва пътуване към своето и в този смисъл 
в първата част на книгата изплуват предимно битови пороци с национален колорит, 

плод на културната изостаналост на балканската цивилизация, чието въплъщение е 
бай Ганьо. Всъщност байганьовото пътуване към чуждото се оказва пътуване към 

своето и в този смисъл в първата част акцентът не пада върху образа на Европа, тя е 
само средство за изграждане на национално самопознание – Европа се явява модел 

за национална идентификация. Така Алеко в първата част на книгата слага акцент 
върху национално­физиономични пороци. Това кара част от първите изследователи 

на   бай   Ганьо   да   определят   неговия  образ   като   национален   тип,   еманация   на 
българския   дух.   Но   бай   Ганьо   не   може   да   бъде   възприеман   като   образ, 

абсолютизирал националната ни характериология, защото образът на българина в 
книгата не е монолитен, а двумерен. В първата част пътува не един, а два типа 

българи. От една страна е бай Ганьо и неговите образи мултипликации Асланов, 
Бодков.   От   друга   страна   е   съпровождащият   бай   Ганьо   в   Европа   сънародник   – 

различни разказвачи на байганьови подвизи, които са хора с европейско възпитание 
срамуващи   се   от   байганьовата   недодяланост.   Същото   противопоставяне 

възпроизвежда   и   втората   част   на   книгата.   От   една   страна   е   байганьовото 
лумпенизирано   войнство   –   Гочоолу,   Дочоолу,   Гуньо   Адвокатина,   а   от   друга   ­ 

наивно   вярващият   в   идеите   на   демокрацията   кандидат   депутат   Иваница 
Граматиков,   носещ   известни   Алекови   черти   –   представител   на   честната 

4

интелигенция,   настроена   опозиционно   към   властта.   Така   творбата   улавя   две 
полярни точки на националната душевност. Бай Ганьо е въплъщение на дивото, 

първичното,   неблагороденото,   варварското,   езическото   лице   на   националния   ни 
характер,   а   другото   –   душевното,   идеалистичното,   съзвучното   с   европейските 

хуманистични   търсения.   Алеко   разкрива   два   типа   европеизация   на   българина   – 
мнимата, фалшивата, и другата – истинската, функционалната, некриворазбраната.

Първата   част   дава   основание   за   размисъл,   че   българинът   се   докосва   до 

реалностите някак си по повърхността. В тази част има девет текста­разкази за бай 

Ганьо., които градят цялостния му лик. Визира сблъсъка на две цивилизации, като 
подчертава изостаналостта на българина, за което не е виновен. Бай Ганьо обобщава 

общочовешки пороци. Алеко е творец, който изрази стремежите на своето време, 
докато други се обръщат към миналото на българина.

В   началото   на   първата   част   се  изгражда   представата   за   съвкупността   на 

всички разказвачи, на общество, което е свидетел на предрешаването на бай Ганьо: 

“Помогнахме на бай Ганя да снеме от плещите си агарянския ямурлук, наметна си 
той една белгийска мантия и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”. 

Проличава   авторовото   отношение,   което   индиректно   навежда   на   мисълта,   че 
“новите дрехи” няма да променят “стария човек”. Внася се корекция във външния 

лик, но не и в същността на личността му. Това встъпление към “Бай Ганьо” е 
ключово за разчитане на творбата. То носи упътване към комичното.

Алековият   герой   изпъква   като   запомнящ   се   образ   и   с   колоритно 

обрисуваната външност. Индивидуалното и националното са синтезирани в яростен 

художествен персонаж. Портретното му описание е предадено през погледа на един 
от разказвачите. Така авторът подчертава отношението на другите към героя. Това 

описание   битува   в   разказа  “Бай   Ганьо   в   банята”:   “един   широкоплещ,   черноок, 
чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаци, със скулесто лице, с 

бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите) в редингот, незакопчан, под 
жилетката   му   два   пръста   червен   пояс,   бяла   (по   нашенски   бяла)   риза,   без 

вратовръзка, с черно накривено калпаче, с ботуши, с един врачански бастон под 
мишница. Млад човек: да има, да има най­много тридесет години”.

Важна черта от характеристиката му е облеклото му. Детайлите допълват 

колоритния външен вид. Той може да се променя, но не и същността на героя. За 

миналото му единственото, което читателя разбира е, че “от турско време са му 
останали воденици”. Бай Ганьо няма семейство, не се знае откъде е, от чий род, 

дори и името му е обобщаващо – Ганьо Балкански. Дали това е фамилия, прякор 
или символ на черти, важни както за българите, така и обобщаващо за жителите на 

Балканите.

Алеко разкрива добродетели, които се превръщат в пороци при бай Ганьо. 

Още в първата част на творбата успоредно с  безобидно битовите си недостатъци 
(нечистоплътност, чревоугодие, нахалство, безкултурие) и със своето поведение бай 

Ганьо загатва  и за някои други пороци, които не могат  да се  обяснят с тезата 
“метаморфози на добродетелите в пороци”. Тях той ще разгърне във втората част на 

книгата, разкриваща как безобидния простак се превръща в социален хищник. Тези 
черни антисоциални недостатъци

  в първата част съществуват в потенциален вид –

бай Ганьо не може да ги разгърне, защото е в чужда среда, а не в своя. Наистина 
образите на Бодков, Асланов и Димитров в първата част са доказателство, че бай 

Ганьо  е тиражуем образ и  не е единственият байганьовец в книгата. (дори в “Бай 
Ганьо   в   Русия”   Асланов   надвишава   по   безнравственост   и   търговеца   на   розово 

5