1.

Предмет и съдържание

В   предмета   на   общата   теория   на   правото   с   е   включва   изучаването   на   правната 

действителност в нейната цялост и съставките, от  които тя се формира. Общата теория 
на правото изучава свойствата на правната действителност и нейните съставки. Това са 
институционални   качества   на   правната   действителност.   Правото   е   единствената 
нормативна система, която се институционализира от държават. Поради това правото 
притежава специфични институционални качества. Една от групите институционални 
качества на правната действителност е свързана с гарантираността на реализирането на 
правото чрез правни последици предвидени в самото него. Тези качества се отнасят до 
всяка една от съставките на правната действителност.

Теорията   на   правото   е   обща   правна   наука.   Тя   изучава   онези   свойства   на 

правната действителност, които се проявяват във всеки отрасъл на правото.

Съдъпжанието на общата теория на правото е обусловено от нейния предмет. 

Това са преди всичко съставките, които формират правната действителност в нейната 
цялост.

Структората   на   правната   действителност   се   изгражда   от   следните   основни 

съставки:

Съставки на статичната страна на правната действитерност. Това са съставките 

на   правото   като   нормативна   система.   Те   формират   микроструктурата   и 
макроструктурата на правната действителност. 
1.В микроструктурата на правната действителност се включват:

-

правни норми – като основна съставка на правото

-

отраслите и институтите на правото

2.В макроструктурата се включват разделеността на правото на:

-     частно и публично право
-     материално и процесуално право
-      вътрешно и международно право

Посочените   съставки   съществуват   в   обективната   действителност   чрез   източниците 
(форми на правото)

Освен статичната страна на правната действителност съществува и денамична 

страна. Тук се включват следните съставки, които се определят като правни явления.

1. Актове по реализиране на правото
2. Субекти на правото
3. Субективни права и юридически задължения
4. Юридически факти
5. Правни отношения и правни връзки
6. Обект на правно въздействие

2. Възникване на правото. Източници.

Възникването на правото протича по три основни начина:

1. Правен   обичай   –   съществуващите   обичаи   се   санкционират   (утвърждават)   от 

държавата.

2. Съдебен и административен прецедент – правен прецедент. Той представлява 

съдебен  или административен  акт,  който  служи като образец за решаване  на 
всеки   следващ   конкретен   случай   –   така   се   формира   Англо-Американската 
правна система.

3. Нормативният акт – това са източници на правото създадени от къмпетентен 

държавен   орган,   съдържащи   общи   правила   за   поведение.   Така   се   формира 
Романо-   Германската   (Европейската)   правна   система.   Тя   се   основава   на 
Римското право.

Източници   на   правото   са   начините   на   външно   проявление   на   правото,   в  тях   то   се 
обективира. В зависимаст от това кои са основните източници на правото се формират 
и съответните групи правни системи.

-

Англо – Американска с основен източник правният прецедент.

-

Европейската с основен източник норматиният акт

3.Понятие за право

Правото   е   система   от   правни   норми,   създадени   или   санкционирани   от 

държавата,   регулиращи   обществени   отношения   или   други   явления,   общозадължи-
телността,   на   които   е   гарантирана   със   специфични   правни   последици.   Правото   се 
състои от правни норми, които са общи правила за поведение. Качествата на правната 
норма определят качествата на правото като нормативна система. Единствено правните 
норми   се   институционализират   от   държавата.   Това   става,   като   държавата   създава 
първично, съответното правило за поведение или чрез утвърждаване  от държавата на 
норми от други нормативни системи (например – обичайни или нравствени норми), 
предназначението на правото да регулира обществени отношения. Това става като в 
правото се отразяват родовите и видовите признаци на съответните явления. На тази 
основа   в   правото   се   формират   права   и   задължения   на   участниците   в   правните 
отношения,   посочват   се  правни  последици   гарантиращи  изпълнението   на  правата  и 
задълженията.   Признак  на  правото  е  начина  на  гарантиране  на  общозадължителния 
характер  на правната норма. Гарантирано е с 2 групи правни последици:

І гр. Мерки на държавна принуда предвидени в правото
ІІ гр. Мерки на правна принуда, които могат да се реализират от субектите на 

правото без намесата на държавната власт (например неустойка)

Тези   мерки   на   правна   принуда   могат   да   се   реализират   чрез   използване   на 

държавна принуда при липса на добповолно реализиране. 

4. Правни норми и нравствени норми

Особеностите на отношението между правото и нравствеността са свързани главно с 
това, че последната е ценностно оценъчно явление, което като правото има нормативен 
израз. Поради това в случая отношенията се конкретизират преди всичко като 
взаимоотношения между правни норми и нравствени принципи и норми. Различията 
между правото и нравствеността са главното, върху което се основават отношенията 
между тях.
Нравствеността като нормативна система има сложен състав. На първо място в нея се 
включват принципите и нормите на етиката. Главната тяхна особеност се изразява в 
това, че съдържат задължението на добродетелта т.е. да се прави добро другиму. Това 
са т.нар положителни задължения. Поради това главно средство, гарантиращо 
изпълнението на етическите принципи и норми не е отрицателното обществено мнение, 
представляващо психическа принуда, а положителната оценка на такъв род поведение 
т.е. психическото поощрение.
Тази същност на етичните норми и принципи обуславя пряко характера на 
отношенията им с правото. Връзката между тях и правото по принцип трябва да бъде 
само функционална. Етичните норми и принципи не трябва да се включват в 
съдържанието на правото, тъй като последното за разлика от тях съдържа т.нар 
отрицателни задължения т.е. задълженията да не се причинява другиму вреда.
На второ място нравствеността съдържа принципите и нормите на морала. Те, за 
разлика от етическите принципи и норми, съдържат задължението да не се причинява 
вреда другиму, т.е. предвиждат отрицателни задължения. Това са задълженията на 
благосклонността.
Тази същност на моралните принципи и нрави обуславя друг тип отношения между тях 
и правото. Отрицателните задължения, които се установяват както в правните норми с 
оценъчен характер, така и в морала, са основата, върху която се проявява органическата 
връзка между тях. Ето защо моралните принципи и норми могат да се отразяват в 
правото, да проникват в неговото съдържание.
Поради това, че моралните принципи и норми съдържат отрицателни задължения, 
главното средство за гарантиране на тяхното спазване при липса на собствено 
убеждение, не с положителна оценка, а с психическа принуда.
Тъй като моралните принципи и норми регулират обществени отношения, които имат 
жизнено значение за личността, свързани с реализирането на нейните естествени права, 
като право на живот, на достойнство, на собственост и т.н., психическата принуда не е 
достатъчна за гарантиране на тяхното спазване. Недостатъчността в случая се изразява 
в невъзможността създателите на моралните принципи и норми да ги защитават със 
средствата на физическата принуда. Несъответствието на регулативните качества на 
моралните принципи и норми с величината на ценностите, които те защитават, 
обуславят необходимостта от тяхната защита и със средствата на правната принуда. За 
да се реализира тази необходимост, трябва моралните принципи и норми да се отразят 
в правото, да станат негово съдържание. Така се достига до органическа връзка между 
морал и право.
В случаите, когато моралните принципи и норми се включват в съдържанието на 
правото, те запазват самостоятелното си съществуване като същност, съдържание и 
форма и след като станат съдържание на правните норми и принципи. Процесът в 
случая не се изразява в поглъщане на моралните принципи и норми от правото, а е 
процес на отразяването им в правото. Така те запазват собствените си функции.

При отразяване на моралните принципи и норми в правото става трансформиране на 
тяхната същност и съдържание. Моралните задължения стават едновременно 
юридически задължения със специфичните им   правопринудителни гаранции за 
изпълнение.
Цялото историческо развитие на идеите за отношението между правото и 
нравствеността показва, че основният проблем е този за пределите на проникване на 
нравствеността в правото. Правото и нравствеността имат общи белези, които обаче не 
превръщат правото в част от нравствеността. Общото между тях произтича главно от 
обстоятелството, че са част от обществената нормативна система, от това, че се 
проявяват като разновидност на обществените норми. Но в рамките на тази нормативна 
система те съществуват самостоятелно. Различните им качества от гледна точка на 
начин на създаване, форми на съществуване, съдържание и начини на охрана, 
обуславят проявлението им като две различни по същност явления.
Моралните принципи и норми, като ценностни оценъчни явления, са критерий за 
допустимите начини на реализиране на правото. Възможността да изпълняват 
посочената роля без да се включват в съдържанието на правните норми произтича от 
това, че съдържат отрицателни задължения. Тъй като етичните принципи и норми 
съдържат положителни задължения, те не могат да изпълняват тази роля. За това във 
всички правни норми, с които се възлага тази роля, следва да се употребява термина 
морални, а не нравствени принципи и норми.
Разликата между правото и нравствеността е, че нравствеността дава оценка на 
интересите, а правото – тяхното разграничение..
Тъй като правото предполага разграничаване на интересите на различните личности, 
юридическите норми определят само отношенията към другите, а не към себе си, 
защото оценката на интересите има значение и за човека, взет съвършено отделно.

5. Частно и публично право.

Разделеността на правото на частно и публично се основава на видовото разнообразие 
на обществените отношения, които правото регулира.
В основата на обществото стоят отношенията между отделни личности и техните 
общности. Това са отношенията в гражданското общество. То обхваща отношенията с 
икономически характер, социалните отношения, духовните и политически отношения. 
Извън гражданското общество остават държавните политически отношения. 
Отношенията в гражданското общество имат тази характеристика, че са свързани със 
задоволяването на потребителността на личността чрез взаимоотношението. Това са 
отношения, при които личностите участват в съответствие със своята собствена воля. 
Отразяването на отношенията, съставляващи гражданското общество, в правните 
норми, обуславя същността и съдържанието им. В правните норми се отразяват на 
първо място икономическите отношения, в основата на които стои формата на 
собственост. Така се формира система от правни норми, които регулират обществени 
отношения на собственост, образуващи вещното право като отрасъл. Производството 
на блага, задоволяващи потребности на личността, размяната им и т.н. се отразява в 
правните норми, които образуват търговското и облигационната право като отделни 
самостоятелни отрасли. Семейните отношения и наследствените отношения са 
основите, върху които възникват отраслите семейно и наследствено право.

Така се достига до система от правни отрасли, които образуват първия дял на правото, 
който наричаме частно право. То се отличава от публичното право по предмета на 
правното регулиране.
Чрез частното право се регулират обществени отношения, които съставляват 
гражданското общество. Тези отношения получават израза на правни отношения между 
равнопоставени субекти на правото. В тези отношения правните субекти влизат, за да 
задоволят своите потребности на основата на автономията на своята воля. Те не са 
длъжни да участват в тези отношения, те определят тяхното конкретно съдържание – в 
рамките на правните норми. В този смисъл частното право се отличава от публичното 
право по метода на правното регулиране. Това е метода на равнопоставеност на 
субектите. Тази равнопоставеност се противопоставя на свободата на волята на 
правните субекти.
При наличието на тоталитарно право, държавата се намесва в частноправните 
отношения. Тоталитарното общество, основаващо се на държавната собственост, 
отнема в една или в друга степен спецификата на правното регулиране. Тоталитарната 
държава прилага в една или в друга степен метода на подчинението в частноправните 
отношения. По този начин в голяма степен се загубва частноправния характер на 
вещното и облигационното право. По тази причина при тоталитарното общество липсва 
отрасъла търговско право.
Всичко това предопределя насоката, в която следва да се формира новата правна 
система. Частното право е последица от формирането на свободното гражданско 
общество. От своя страна то гарантира свободата на личността в икономическите, 
социалните, духовните и политическите отношения. Характера на частното право 
зависи от националните традиции и специални условия, при които се развива 
съответната страна. Необходимостта от създаване на условия за развитие на научно – 
технически тип производителни сили изисква създаване на либерално – социално 
частно право. То трябва да бъде либерално, за да създаде правни предпоставки  на 
свободно производствено стопанство. В същото време то трябва да бъде социално на 
основата на необходимостта от смекчаване на анагонистични противоречия.
Публичното право обхваща правните отрасли, които регулират държавно – 
политически отношения. Държавата е политическа форма на гражданско общество. 
Конституирането на държавните организации и определянето на техните компетенции 
става чрез правото. Така се определят и взаимоотношенията  на подчинения между 
държавните органи. Отношенията на субординация, на независимост на един държавен 
орган спрямо друг, са правно регламентирани. Основите на правната регламентация, на 
структурата на държавните органи и взаимоотношенията между тях, се полагат в 
конституционни норми. По- нататъшната регламентация на отношенията между 
държавните органи се осъществява от административното право. Към 
държавнополитическите отношения се отнасят отношенията между държавните органи, 
техните длъжностни лича, гражданите с техните общности. Това са отношения при 
които определяща е ролята на длъжностните лица. Тя се основава на установените в 
правото нормативни компетенции на съответните длъжностни лица. 
Взаимоотношенията между държавните органи и останалите правни субекти са 
отношения на зависимост. Това са властнически отношения.
Публичното право има за предмет на регулиране държавно – политическите отношения 
при прилагане на метода на зависимостта.
Процесуалните отрасли също спадат към публичното право, защото те предвиждат 
процедура по реализирането на материалните форми към компетентните държавни 
органи.

При наличие на свободно гражданско общество публичното право определя пределите 
на държавната власт. Така то гарантира автономията на гражданското общество спрямо 
държавата. Поради това публичното право се основава на принципа „разрешено е само 
това, което специално е предвидено в закона”. Това означава, че публичното право 
трябва да очертава изчерпателно компетенциите на всеки отделен държавен орган.
В частното право се проявява обратния принцип – „На правните субекти е разрешено 
всичко, което не е специално забранено от закона”.
Публичното право гарантира сигурността на личността и нейните общности.
В тоталитарното общество публичното право дава възможност на държавните органи 
да определят едностранно съдържанието на голяма част от държавно правните 
отношения. По този начин публичен характер добиват много от нормите, които би 
трябвало да принадлежат към частното право.

6.Материално и процесуално право

Материалното   право   обхваща   системата   от   норми,   в   които   са   отразени 

фактически съществуващи обществени отношения и други явления.

Материалното право не създава съответните обществени отношения. В него се 

отразяват розовите и видови признаци на фактически съществуващи явления (кражба, 
брак, покупко – продажба). В материалното право се предвиждат права и задължения 
на участниците в правните отношения. В материалното право се съдържат и правните 
последици, които гарантират реализирането им.

Смисълът   на   понятието   материално   право   произлиза   от   това,   че   в   него   се 

съдържат   институционни,   регулирани   обществени   отношения,   които   могат   да 
съществуват вън и независимо от правото. Материалното право се състои от отрасли – 
наказателно, гражданско, финансово, данъчно право и т.н.

Процесуалното право определя реда и формите за реализиране на материално- 

правните норми. Процесуалния ред е необходим, за да се гарантира законосъобразното 
прилагане на съответните материално – правни норми. Поради това неспазването на 
съответния   процесуален   ред   е   самостоятелно   основание   за   недействитерност   на 
съответните актове.

Процесуалните   форми   също   са   гаранция   за   реализиране   по   законосъобразен 

начин на материално – правните норми. Те са гаранция за стабилност на материално – 
правните отношения. (например нотариалния акт)

Редът и формите на съответните правни отрасли са обословени от характера на 

материално   –   правния   отрасъл.   На   всеки   основен   материално   –   правен   отрасъл 
съответства   процесуален   отрасъл   (Изключение:   Конституционнота   право   съдържа   в 
себе си процесуалния отрасъл).

В   правото   се   предвижда   и   възможност   за   т.   нар   субсидиарно   прилагане   на 

процесуални норми. В административното право е предвидена възможността при липса 
на административна процесуална норма да се прилага от съда съответна подходяща 
наказателно процесуална норма.

7. Вътрешно и международно право

І.   Вътрешното   право   обхваща   системата   от   норми,   които   институционализират 
отношенията протичащи в границите на съответната държава. Причината всяка страна 
да има собствена правна система произтича от 3 основни фактора:

1. Съществуващите обществени отношения в съответната страна и състоянието 

на икономическите отношения.

2. Националните традиции, което се изразява чрез понятието „приемственост в 

правото”

3. Външното влияние на други правни системи наричано „рецепция” в правото.

ІІ.   Международното   право   обхваща   системата   от   норми,   които   регламентират 
отношенията между държавите и гражданските общества.

Международното право се подразделя на:

-

международно публично право

-

международно частно право

Международното публично право регламентира отношението между държавите. 

То се подразделя на:

-

международно дипломатическо право

-

международно консулско право

-

международно морско право

-

международно въздушно право

-

международно военно право

Международното   частно   право   съдържа   системата   от   норми,   които 

регламентират отношенията между гражданските общества.

Международното частно право се характеризирас т.нар. колизионни норми, т.е. 

които преодоляват противоречията между правните норми от две или повече различни 
правни системи.

Международното частно право има двойнствена характеристика:

1. То   е   международно   право   да   толкова   до   колкото   се   регламентира   чрез 

международни правни спогодби.

2. То е и вътрешно право до толкова до колкото всяка държава е суверена чрез 

своите закони да регламентира международно частни правни отношения.

Международното частно право се подразделя на :

-

семейно международното частно право

-

наследствено международното частно право

-

търговско международното частно право

8. Естествени права и позитивно право.

Естествените права са ценностно явление, чийто начин на отразяване и защита в 
позитивното право има съществено значение за качествената характеристика на 
съвременното общество. Във връзка с това правовата държава се определя като 
държава, в която правата на личността са ефективно защитени.
Естествените права са обусловени от биосоциалната природа на личността, 
съответстват на биосоциалните потребности на личността. Те са израз на естественото 
състояние на личността и в този смисъл са естествените права.

Естествените права нямат нормативен характер, не съществуват във формата на 
самостоятелна нормативна система. Те са ценностно метаюридическо явление. 
Естествените права съществуват независимо от позитивното право. (jus voluntarium) 
Естествените права се отразяват в различните съставки на обществената нормативна 
система. Те стават съдържание на нравствените, обичайните, корпоративните, 
религиозните и правните норми. Но тъй като регулативните качества на тези норми не 
отговарят на величината на естествените права като ценност, се налага тяхното 
отразяване в правото. Смисъла на това отразяване е те да бъдат гарантирани със 
средствата на позитивното право.
В процеса на отразяване  в позитивното право, естествените права запазват характера 
си на метаюридическо явление. Това означава, че отношенията между тях и правото са 
отношения на неправно ценностно явление и правото като нормативна система. 
Особеното м случая е че за разлика от другите ценностни явления, които се отразяват в 
правото и участват във формирането на неговите качества, естествените права 
получават израз и защита в специални правно-нормативни актове или в обособени 
части от тях. 
На естествените права на личността съответстват естествените задължения. Те също 
произтичат от биосоциалната същност на личността и са свързани със съответни 
потребности на личността. Естественото задължение започва там, където завършва 
естественото право. Поради това на всяко естествено право съответства естествено 
задължение. Отношенията между тях са корелативни. Това обуславя корелативния 
характер на отношенията между субективните права и юридическите задължения. Без 
изпълнението на естествените задължения не могат да се реализират естествените 
права. Ето защо отразяването на естествените задължения в правото гарантира 
реализирането на естествените права. 
В съвременните условия се налага тенденцията на засилване ролята на международно 
правните средства за защита на естествените права на личността. Възможността за 
международноправна защита на естествените права на личността произтича от 
обстоятелството, че те не са свързани с юридическото качество гражданин на 
съответната държава. В този смисъл те са права на човека.

9. Система на правото. Отрасъл и институт на правото

С-мата на правото 

се изразява в неговото единство и разделеност на отрасли и 

институти.
Единството на правото е обусловено от единството на обществените отношения и др. 
явления, които то институционализира/регламентира.
Освен това, единството се дължи и на йерархията в източниците на правото. Тя се 
основава на юридическата сила, която е различна за отделните видове източници на 
правото.
НАктове с по-нисша юрид сила не трябва да противоречат на тези с по-висша 
юридическа сила. К-ята има върховна ЮС, следвана от з/ните и подзак НА.
Разделеността на правото на отрасли и институти се основава на различията в 
регламентираната материя, т.е. в предмета и на различията в метода на регламентация.
Правните отрасли обхващат системата от норми, които регламентират/ 
институционализират определени 

родове 

обществени отношения и др. явления при 

прилагането на единен метод. Това означава, че отраслите на правото се формират по 
критерия (на първо място) предмет на правна регламентация/институционализация. На 
съответния род регулирана/регламентирана/институционализирана материя 
съответства система от норми, които образуват отрасъла на правото. Характерът на 
регламентираната/ иснтитуционализираната материя обуславя същността и 
съдържанието на съответния отрасъл. (престъплението като вид обществено опасно 
деяние определя като отрасъл на правото НК с неговите особености: престъпен състав 
със съотв. санкция за този престъпен състав – самата материя предопределя отрасъла). 
Предметът на правна регламентация е материалния критерий, определящ разделеността 
на правната система на отрасли. Това означава, че този критерий не зависи от волята на 
законодателя (щом е престъпление тр. да влезе в НК, облигационно правоотношение – 
в ГП). Вторият критерий за раздлеността на правото на отрасли и институти е методът 
на правна регламентация. Законодателят използва 2 осн метода на правна 
регламентация.

1. методът на равнопоставеност между правните субекти
2. методът на зависимост на империум/подчиненост между правните субекти 

(напр.: длъжни сме да платим данъци)

Тези 2 метода във всеки отрасъл на правото се проявават по специфичен начин. (В 
облигационното право – купувач/продавач равнопоставени, в семейно право децата 
зависими от родители – има родителска власт; метода на зависимост се проявява най-
силно в НК, подсъдимият е зависим от волята на съдията и може да бъде осъден на 
доживотен затвор; в админ право зависимостта е св. с мярка, наречена глоба в разл. 
размери.)

ИНСТИТУТЪТ на правото обхваща система от норми, които регламентират определен 

вид 

обществени отношения  и др. явления (материя по-кратко) при прилагането на 

единен метод.
Видовото разнообразие на съответната материя обуславя формирането на съответните 
видове институти на правото. Следователно и тук критерият е предмета на правно 
регулиране/регламентация. Характерът на съответния вид материя определя/обуславя 
същността/съдържанието на съответния институ на правото. (институтът на 
осиновяването в рамките семейното право – вс. ПН, к го уреждат/ на развода/брака; в 
НК вс. престъпен състав е институт). Вторият критерий и тук е методът на правна 
регламентация, който по принцип е един. (В отрасловите науки по изкл. може да имат 
комплексни институти, поради факта, че ОО се преплитат взаимно и искат 
регламентация едновременно: по ГП и АдминП – отдаване под наем на държавен имот)

(От гл. точка на материя и метод се спори дали търг право се вкл. в ГП.
От гл. т. на метод в търг п има изв степен на публитизация, защ имаме двни ЮЛ, имаме 
дваночастно право. Имаме субекти, к имат са изв степен равноправна власт по отн на 
субекта, в к се вкл в ПОтношения – зависими сме от банката при ипотека, тя определя 
процента, това са властнически отношения. В търП има публитизация на тези 
отношения.)

10. ПОНЯТИЕ ЗА ПРАВНА НОРМА

Норма – латинска дума означава правило за поведение, мяра за поведение, рамка на 
поведение. 
ПН е общо правило за поведение, в което са установени правата и задълженията на 
нейните адресати, общозадължителният характер на което (на правилото за поведение) 
е гарантирано със специфични правни средства.
1 признак на ПН е, че тя е общо правило за поведение на две основания:
1. в нея се отразяват родовите и видови признаци на регламентираната материя (ОО и 
др. явления). Също така, адресатите, за к тя се отнася, са определени с техните родови и 
видови признаци (студенти/преподаватели в Зна за висшето образование/ 
продавач/купувач/наемател/наемодател). По този признак/ в това отн. ПН се отличава 
от Актовете на реализиране на правото (актус лат действие, поведение, постъпка, акт), 
в които се посочват признаците на конкретния казус (лат. каква кражба тр да се опише 
в присъдата,, че е извършена, кога, къде в какъв размер – това са признаците на конкр. 
казус=случай). Също адресатите се посочват/установяват по техните персонални 
(персона-лат: персона нон грата – нежелана= личностните) признаци (име и т.н.). (На 
това основание сме осъдено от ЕСПЧ за неправилно решен казус за съвпадане на имена 
на внука на жалбоподателката с тези на дядо му и дареният от нея апартамент се 
присвоява от дядото. ЕСПЧ установява нарушение.) Пресонификацията е важна при 
съотв. акотве по реализиране на правото (АРП).
2-то осование се изразява в това, че ПН се реализират перманентно, т.е. (перманентус 
непрекъснато във времето) до отмяната на съотв акт/норма (abrogatio legi – отмяна на 
закон). de legi?? предложение duralex – твърди dura lex sed lex – строг закон, но закон; 
ius право lex закон). По това ПН също се отличават от актовете по реализиране на 
правото. Последните щом се реализират, престават да действат. (събира се глобата – 
край на акта – престава да съществува). Също така АРП се реализират от персонално 
определени лица, докато ПН се реализират от множество правни субекти 
едновременно. (вс изпълнявате задължението си да положите съотв изпити).
2рия признак на ПН се отнася до нейното съдържание. Това са П&З на адресатите, 
които наричаме субективни П&З.
Субективното право е предвидено в ПаН (правото е сма от субективни права)/ е 
установено в ПН възможно поведение на правните субекти (адресатите) и възможност 
да се иска определено поведение от друг субект. Юрид задължение, предвидено в 
правната норма е дължимо поведение, за неизпълнението на което са предвидени 
специфични правни последици. 
3тия признак на ПН се отнася до гарантираността на нейната общозадължителност. 
ПНи са единствените от видовете норми (нравствени/обичайни), които имат 
общозадължителен характер. Това означава, че изпълнението им/спазването им не 
зависи от волята на правните субекти (данъците не зависят от нашата воля; да спазим 
нотариалната форма при продажба на апартманет). Този общозадължителен характер 
на ПНи е гарантиран със специфични правни последици. Това са охранителните мерки 
на първо място, към които се отнасят юридическите санкции, принудителнителните 
мерки и защитните мерки. (зад тях стои държавната принуда). По тази причина др. 
нормативни системи.норми се асимилират от правото, ПтеНи и стават част от 
съдържанието на ПН (нравствени Н се вкл. в НК, моралните) Правната 
институционалност е отворена/п система е отворена система, кореспондира с др, 
видове норми поради тахната регулативна недостатъчност (не може да се борим с 

явленията само с неодобрение на убийство) Регул ативната недостатъчност се 
компенсира от правото и ПНи. (по НП за убисйтво се предвижда доживотен затвор)

11. Струткура на правната норма
Параграф 3 от “Юридическа санкция” 3-тия елемент

В структурата на ПН/в стр. на ПН участват 3 осн елемента:
хипотеза (хипотезис предположение предпоставка, нещо, к тепърва предстои да бъде 
изяснено от др. ялвения)
диспозиция (диспозицио, съдържание, к се отличава от императивното) съдържанието 
на явлението, ПН без другите нейни съставки, к я правят задължителна
охранителни мерки (санкция в др. учебници), но съдържа не само санкция

ХИПОТЕЗАТА на ПН съдържа условията, при наличието на които следва да се 
реализират останалите елементи на ПН. В хипотезата се съдържат юридическите факти 
с техните родови и водви признаци (кражба ЮФакт с едни признаци, с други грабеж. 
(В Ганев започва с юр. факти, за да регламентира правото в движение, в реализация. 
Това са фактите от обществената и природна действителност (градушката е ЮФакт, 
застраховатлено условие, смъртта и природно явление)
ДИСПОЗИЦИЯТА  съдържа основното правило за поведение. В нея са изразени преди 
всичко правата и задълженията на адресатите на ПтаН (продавача/купувача; 
намеател/наемодател). Д. съдържа определящото правило за поведение. Това означава, 
че останалите елементи на ПМ (Х. и ОМ) са обусловени от диспозицията. Д. 
предопределя Х и правните последици (ако е кражба – наказание по НП, ако е договор 
– др, по ГП). По тази рпичина Д. е задължителен елемент от структурата на ПН. (В НП 
ПН са формулирани с хипотеза (който отнеме) и санкция, но хип. играе ролята на 
диспозиция; елементите могат да се заместват в стр-та на ПН).
ОХРАНИТЕЛНИТЕ МЕРКИ вкл. юридическата санкция, принудетелните мерки и 
защитните мерки. вж ЮСанкция, Гл. 1 параграф 5.
историческа грешка еч че се приема санкцията за 
принудит (спиране от движ на МПС, незаконен строеж – има отделна глава в Зн за 
админ нар и наказ.
защитни по ГП – правна власт, предоставена на субекта по ГП, за да може сам да се 
защити – вземам часовника на ЬЬЬ докато ми върни парите. отказ от акцепт на 
платежното искане – стоката не е представена по качество – не подписвам, не се плаща 
– без съд, решение, съдия изпълнител)

юридическа санкция 
гл. 1 2 3

11.Въпрос:

Структура на правната норма

Структурата на правната норма се изгражда от 3 основни елемента:

1,Хипотеза 

(предположение) – хипотезата на правните норми съдържа явленията при 

наличието на които следва да се реализират останалите елементи на правната норма. В 

хипотезата се съдържат юридическите факти. Това са фактите от обществената и 
природната действителност с техните родови и видове признаци.

2,Диспозиция

 (съдържание, което е различно от императивното съдържание) – 

съдържа основното правило за поведение. В нея са изразени преди всичко правата и 
задълженията на адресатите на правната норма. Тя съдържа определящото правило за 
поведение, следователно останалите елементи на правната норма са обусловени от 
диспозицията. Тя е задължителен елемент от структурата на правната норма.

3,Охранителни мерки/ОМ/ 

(санкция и не само) – включват юридическата санкция, 

принудителните мерки и защитните мерки.

Юридическата санкция/ЮС/ е вид охранителна мярка. В системата на ОМ се включват 
принудителни мерки и защити мерки. Общото м/у тях е предназначението им да служат за охрана 
на правните норми. Разликата м/у тях е в начина, по който те осъществяват тази охрана. 

Принудителните мерки

 са предвидени последици, предназначени да предотвратяват или 

преустановяват правонарушението, както и да улеснят реализирането на ЮС.Принудителните 
мерки съдържат правни последици предназначени да осигурят спазването на установените в 
диспозициите на правните норми права и задължения. 

Защитните мерки са 

представени от 

позитивното право правна власт на един субект, за да може сам да принуди друг субект да 
изпълни юридическото задължение или да я използва за компенсация на нанесени щети. 
Защитните мерки са типични за частното право, но те са познати и на международното публично 
право. Типична защ. мярка в гражданското право са залогът и отказът от акцепт на платежно 
искане. Принудителните и защитни мерки и ЮС се включват в третия елемент на правната норма. 
Следователно третият елемент от логическо-юридическата структура на правната норма са ОМ. 
ЮС заема основно място, но това не е основание с нея да се отъждествява третият елемент на 
структурата на правната норма. 
Принуд. и защитни мерки не е задължително винаги да се съдържат в третия елемент на всяка 
една отделно взета правна норма. Предвидени в една правна норма, те служат за охрана на 
множество други норми. Охранителни са нормите, които съдържат в третия си елемент принуд., 
защитни мерки и/или санкция. Наличието в третият елемент на прин., защ. мерки и санкция се 
обуславя от нуждата за всестранна охрана, чрез различни с-ва на пр. норма.
Всеки един от трите елемента има свое място и значение в този процес. Предвиждането на 
мерките не е за сметка на ЮС. Напротив м/у тях и ЮС съществува взаимообвързаност. Техните 
различни възможности взаимно се допълват. Поради това те могат де се прилагат едновременно 
или последователно, всяка   съобразно ролята, която може да играе в процеса на многостранната 
охрана на правните норми.

12. ПОНЯТИЕ ЗА ЮРИДИЧЕСКА САНКЦИЯ /ЮС/

Думата “санкция” произхожда от латинската дума “SANCTIO” , която в буквален смисъл означава 
утвърждаване и в преносен, по-широк смисъл – наказателна мярка, наказание. Отчуждаването на 
пр.норми от обществото довежда до необходимостта те да бъдат задържително обезпечени срещу 
нарушаване от специфични последици- т.нар. ЮСанкционни последици. ЮС е сложно 
обществено явление, което се проявява в различни видове и има общи белези с други обществени 
явления, каквито са неюридическите санкции. 

Признаци

 на ЮС

: 1. ЮС

 е съставка на правната 

норма. ЮС е предвидена в пр.норма, съдържа се в нея, т.е. тя е елемент от нейната структурата . 
ЮС се намира в определена връзка с другите части на пр.норма – хипотезата и диспозицията. Като 
част от пр.норма на ЮС  са присъщи всички нейни осн.белези . Основните белези на пр.норма се 

свеждат до това, че тя е общо правило за поведение, установено или санкционирано от държавата, 
което регулира обществените отношения, като определя правата и задълженията на участниците в 
тях, общозадължителният характер на което се обезпечава чрез принудителната сила на 
държавата. Всички тези признаци в една или др.степен се проявяват и се отнасят и до санкцията. 
+ЮС е общо правило за поведение, защото е адресирана към индивидуално определен кръг от 
субекти на правото. +Санкцията може да се реализира многократно.  Възможностите за нейното 
реализиране са продължителни по време- това време е неограничено. Всичко това ни дава 
основание, както при пр.норма, да наречем възможностите за реализирането на санкцията 

перманентни

. +Санкцията е равна мярка, еднакъв мащаб за всички адресати.+ ЮС е установена 

или санкционирана от държавата.Длъжностните лица имат не само правото да я прилагат, но са и 
длъжни да направят това при наличие на предвидените в правото условия. +ЮС има 
общозадължителен характер  - всички нейни адресати са длъжни да се съобразяват с изразеното в 
нея общо правило за поведение, независима от тяхното субективно отношение към него.Охраната 
на санкцията от нарушаване е обезпечена с държавна принуда., т.е. за защита на предвидените в 
пр.норми санкции от нарушаване са предвидени  други ЮС .+ Други общи белези на пр.норма и 
ЮС са езиковата и логическа им форма на изразяване, познавателното отразяване на определени 
общ.отношения и явления и оценка на тези явления. В нашата пр.система санкциите са формално 
точно определени, чрез писмената форма на изразяване. Същевременно за нейното изразяване се 
използва и логическата форма

. 2.

В ЮС

 се съдържат правни последици .Това е специфично само 

за ЮС и с това се отличава от хипотезата и диспозицията. ЮС определя пр.последица: - 
неблагоприятна  и благоприятна, която настъпва в полза на лицето, което действо 
правомерно/обещетението/. Благоприятността не е типична, типично за ЮС е, че тя винаги е 
насочена към евентуалния правонарушител. 

3. ЮС е 

предназначена да се реализира при 

правонарушение спрямо правонарушителя. Този признак показва кога могат да настъпят 
предвидените в санкцията пр.последици, а именно при правонарушение.
На основата на признаците 

ЮС може да се определи

 като съставка на пр.норма, в която се 

съдържат пр.последици предназначени да се реализират при правонарушение спрямо 
правонарушителя. 

13. САНКЦИОННА ОХРАНА НА ПРАВНАТА НОРМА/ПН/

Пр.норми са предназначени да регулират определени общ.отношения. Юрид.санкция/ЮС/ 
обезпечава санкционната защита на пр. норми. В много случай ЮС, посочена в определена 
пр.норма , предназначена да служи пряко и изключително за защита от нарушаване на именно на 
тази норма, на диспозицията на тази норма, в която тя се съдържа. Такова предназначение имат 
санкциите, които се съдържат в  много от ПН на особената част на Наказателния кодекс.Това е 
най-опростеният начин на отношение м/у ПН и ЮС. Санкционната защита се постига с посочване 
в самата ПН на санкция, която осигурява само нейната защита.Всяка ПН, като елемент на 
правната ни система се намира в определена връзка с другите ПН. Санкцията на ПН като елемент 
на тези обвързани ПН също се намира в определана обвързаност с другите ПН, елемент от които 
тя не е.

Особен способ

 за осигуряване защитата на ПН от нарушаване е формулирането на ПН, в които 

санкцията служи освен за защита от нарушаване на самите тях, още и за защита на другите ПН. 
ПН ,която служи за защита от нарушаване освен самите тях и на други ПН се нарича 

санкционна 

правна норма /СПН

/. От една страна санкцията, която се съдържа в СПН е свързана със самата 

нея, с останалите нейни елементи и от друга страна санкцията се намира във външна 
взаимнообвързаност с поредица други ПН. Основното предназначение на СПН е да осигури 
санкционна защита на системата от други ПН.  Поради съществуването на взаимообвързаността 
м/у редица ПН със СПН или норми много от тях получават санкционна защита. СПН биват: + от