1.ЗАКОНЪТ КАТО ИЗТОЧНИК НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ

 Три са исторически известните източници на правото изобщо и на НП в частност.Това са: 

правният обичай, съдебният 

прецедент и законът.

1.Правният обичай

 представлява правило за поведение,което се е оформило и наложило в резултат на продължително 

осъществяване на неговото съдържание, като той получава държавно признание. Положителното в него е 

абстрактният 

му х-р

 т.е пр.обичай не се отнася само до някакъв отделен случай, а има значение на едно общо правило. Отрицателните 

страни на правния обичай са следните:- той възниква стихийно(без да е добре обмислен);- той не е достатъчно 
определен;-пр.обичай е консервативен. Пр.обичай е изоставен като източник на НП.

2.Съдебният прецедент

-той представлява правило,което се извежда от решение на съда за някакъв отделен случай,но се 

прилага след това за други подобни на него случаи,макар те изобщо да не са били отчетени при вземане на 
първоначалното решение.Следователно съдебният прецедент има 

конкретен х-р

 т.е за разлика от пр.обичай той се отнася 

само до един отделен случай.Отрицателна черта на съдебния прецедент е,че той е консервативен(като 
пр.обичай).Положителното е,че не възниква стихийно, а е добре обмислен,като е основан на определено съдебно 
решение.Съдебният прецедент е изоставен като източник на НП.

3.Законът

-той се е наложил като единствен източник на НП. Законът има абстрактен х-р т.е той не е свързан с някакъв 

конкретен случай ,а е замислен за неограничен брой случаи.Законът не възниква стихийно, а е добре обмислен при своето 
приемане. Законът е изписан ясно и точно.Законът, за разлика от правния обичай и съдебния прецедент, не е 
консервативен, а подлежи на усъвършенстване.

Под закон като източник на наказателното право се разбира законът в тесен смисъл-не всеки нормативен акт , а само 
онзи ,който е издаден от НС.Единствено законът определя престъпленията и наказанията.Т.е престъпленията и 
наказанията са законоустановени.

А)

Законоустановеност на престъпленията значи ,че едно извършвано деяние може да се смята за престъпление само ако 

вече е обявено за такова(ако е било криминализирано) –

т.е няма престъпление без закон.

Този принцип

намира израз в 

три положения:

1)Само законът може да бъде източник на НП,поне що се отнася до криминализация на деянията.

2) Второ относно принципа за законосутановеност на престъпленията следва,че  разпоредба,която криминализира 
определено деяние, не може да се прилага по аналогия.

3)Трето от принципа за законосутановеност на престъплението следва, че разпоредба,която криминализира определено 
деяние, не може да има обратно действие и от тук да се прилага за деяние извършени преди нейното влизане в сила.

Законоустановеността на наказаноята значи,че не може да бъде налагано, а още по-малко да се изпълнява такова 
наказание,което не е било предвидено в наказателния закон т.е няма наказание без закон.

Б)

Законоустановеността на наказанията значи,че не може да бъде налагано ,а още по-малко да се изпълнява такова 

наказание,което не е било предвидено в наказателния закон- и по вид и по размер и за определено престъпление 

т.е няма 

наказание без закон.

 Този принцип намира израз отново в три положения:

1)Само законът може да бъде източник на НП що се отнася до наказанията.

2)Второ от принципа за законоустановеност на наказанията следва,че разпоредба ,която предвижда някакво наказание за 
определено престъпление, не може да бъде прилагана по аналогия,като се отнася към друго престъпление.

3)Трето от принципа за законоустановеност на наказанията следва,че разпоредба,която предвижда някакво наказание,не 
може да има обратно действие и от тук да се прилага за престъпления,извършени преди нейното влизане в сила.

Принципът за законосутановеност на наказанието означава не само,че не може да се наложи наказание,което го няма в 
българския закон, а означава още ,че не може и да се изпълни наказание,което го няма в българския закон,дори когато то е 
било наложено от чужд съд,но подлежи на изпълнение в БГ.

Според своя обхват наказателните закони биват 2 вида-некодификационни закони и кодификационни закони(наказателни 
кодекси). Некодификационните закони обикновено се отнасят до отделни категории престъпления, докато 
кодификационните уреждат цялостно наказателноправната материя.

2.ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ-

 Наказателноправните норми могат да са наказателноправни норми на общата част и наказателноправни норми на особената част. 

Нормите на общата част

 не се отнасят до някакви отделни видове престъпления, а формулират само общите положения на НП. 

Нормите на особената част

 визират отделните видове престъпления и определят наказанията за тях.

1.Нормите на общата част

 се съдържат в Общата част на НК и биват два вида-декларативни и определителни.

А)

Декларативните норми

 са императивни и следователно задължителни,но те не служат за пряко решаване на наказателноправни 

въпроси, а се ползват само за тълкуване на останалите норми от общата и от особената част. Пример за декларативна норма дава 

чл.1 

ал.1

 от НК. Там е записано,че:“ Наказателният кодекс има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на 

гражданите и цялостния установен в страната правов ред.“

Б)

Определителните норми

 са преобладаващият брой норми на общата част.Тези норми дават описание на нещо-понятие или 

обстоятелство,което има наказателноправно значение и поради това служат за решаването на въпроса дали то е налице или не.Пример 
за определителна норма е разпоредбата на 

чл.9 ал.1

 от НК,която дава общото определение на престъплението.Според нея:“ 

Престъпление е това общественоопасно деяние(действие или бездействие),което е извършено виновно и е обявено от закона за 
наказуемо.“Определителна норма също така е и разпоредбата на 

чл.18 ал.1

 НК:“Опитът е започнатото изпълнение на умишлено 

престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и 
искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление“.Тази норма позволява да се установи има ли опит или не.

2.Нормите на особената част

 се съдържат в особената част на НК. Те визират отделните видове престъпления и сочат 

наказанията,които се налагат на дееца за извършването им.Нормите на особената част служат за определяне на престъпленията и 
наказанията и те са също определителни.

Първият елемент на нормите на особената част,отнасящ се до престъплението, е тяхната диспозиция, а вторият им елемент, отнасящ се 
до следващото се наказание, представлява тяхната санкция.

Диспозицията

 на наказателноправните норми от особената част сочи деянието,което се обявява за престъпление- кражба,убийство и 

др.Т.е диспозицията се отнася до някакъв определен вид престъпления. Диспозицията на наказателноправните норми от особената част 
най-напред очертават забраненото,престъпното поведение, за разлика от класическата правна норма,която сочи най-напред дължимото 
поведение. Те нямат самостоятелна хипотеза, за разлика от класическата ПН известна на ОТП.Относно 

санкцията 

на 

наказателноправната норма от особената част-тя отговаря и по съдържание и по обхват на санкцията от класическата ПН.

ВИДОВЕ ДИСПОЗИЦИИ:

 С оглед на метода,който законът използва за отразяване на престъплението диспозициите биват:

1)Проста диспозиция

- с нея престъплението не се описва, а само наименува.Този вид диспозиции застрашават спазването на 

принципа за законосутановеност на престъплението и поради това НК не ги използва в техния чист вид. Напр: „За просия наказанието 
е…“

2)Описателна диспозиция

-тя е най-често срещана.Тя описва изцяло и пряко престъплението, за което се отнася и отразява неговите 

особености. Пр. чл.194 ал.1 НК:“Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение 
противозаконно да я присвои, се наказва за кражба…“

3) Препращаща диспозиция

-тя също описва престъплението, за което се отнася. За разлика обаче от описателната диспозиция, 

препращащата не описва пряко цялото престъпление, защото не отразява всички негови особености. Една или повече от особеностите 
му се разкриват чрез позоваване на друга наказателноправна норма от НК(т.е от същия закон), като тази норма м.д.б. не само от 

особената част,но може да бъде и от общата част на НК.Обикновено препращането е изрично(посочва се точната номерация на 
ползваната друга норма).Препращането обаче м.д.б. и мълчаливо(не се сочи точната номерация на ползваната друга норма). Такова 
препращане се получава по отношение на легалните определения от общата част или от особената част.

4)Бланкетна диспозиция

- по подобие на препращащата диспозиция тя също не описва пряко цялото престъпление,защото не отразява 

всички негови особености.Една или повече от особеностите му се разкриват пак с помощта на друга правна норма като обаче тази 
норма не е от НК(т.е от същия закон).Тази норма е от друг законов или подзаконов нормативен акт.Тя допълва съдържанието на 
бланкетната дизпозция. Ако нормативния акт,към който насочва бланкетната диспозиция бъде изменен или допълнен , не се налагат 
промени и в самата бланкетна диспозиция.тя си остава стабилна,но и гъвкава,защото се съобразява с направените промени в 
нормативния акт,към който насочва.

ВИОВЕ САНКЦИИ

: Исторически са познати са 3 вида санкции на наказателноправните норми от особента част:

1)Абсолютно неопределена санкция

-тя предвижда само наличието на някакво наказание, без да определя каквото и да е за 

съдържанието му.Тя не сочи нито неговия вид,нито размер .

2)Абсолютно определената санкция

 установява за предвиденото в диспозицията престъпление едно-единствено ,точно фиксирано по 

вид и размер наказание.Тук всичко се поема от законодателя, а съдът се дезаангажира при определяне на наказанието. Отрицателното 
на този вид санкция е,че за всички престъпления може да бъде наложено само едно и също наказание-все едно,че отделните видове 
престъпления нямат различия помежду си.

3)Относително определени санкции

- при тях се посочва вида и размера на наказанието за визираните от същата норма 

престъпления.Тук съдът индивидуализира наказанието за отделните извършени престъпления. В БГ се използват само относително 
определените санкции. Относително определените санкции м.д.б 

прости и сложни

. 

-

Когато санкцията е проста 

тя съдържа само един вид наказание(обикновено лишаване от свобода),като то е винаги такова,че м.д. 

има различен размер-има няколко хипотези:   

1)

   Санкция със специален минимум,

 като максимумът остава този,който е предвиден в 

общата част за съответното наказание(напр.чл.115 лишаване от свобода от 10 до 20 год.) 

2)

    Санкция със специален минимум и

максимум (чл.118-лишаване от свобода от 1 до 8 год. или от 3 до 10 год.) 

3)

   Санкции със специален максимум

 ,като минимумът остава 

установеният в общата част-това е много често практикуван вариант (ЧЛ.290 НК).

-Когато санкцията е сложна

-тя м.д.б алтернативна или кумулативна. Алтернативна е тази санкция,която дава възможност за 

извършено престъпление да се наложи едно от две или повече наказания.Кумулативната е тази санкция,при която за извършеното 
престъпление могат да бъдат наложени едновременно два или повече различни вида наказания.

3.ТЪЛКУВАНЕ,ПРИЛАГАНЕ И ФУНКЦИИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН-

темата е готова

1.ТЪЛКУВАНЕ:

Тълкуването на наказателноправните норми е изясняване на тяхното действително 

съдържание и смисъл,което да осигури най-вече правилното им прилагане.Тълкуването следователно не е 
дейност ,а мисловен познавателен процес.

Тълкуването бива езиково(разкриващо „буквата на закона“) и логическо,наричано още функционално 
тълкуване (разкриващо „духа на закона“). 

Езиковото тълкуване

 се занимава с текста на закона.То включва в 

себе си неговото лексикално и граматическо тълкуване.Лексиката е наука за думата, а граматиката за 
изречението. 

Функционалното(логическото) тълкуване

 се занимава със смисъла на закона. То включва в 

себе си логическото (в тесен смисъл), систематичното и историческото тълкуване. 

Логическото

 тълкуване 

позволява текстът на нормата да се разбере по-пълно и задълбочено. 

Систематичното

 тълкуване позволява да 

се разкрие действителното съдържание на нормата,като се отчете нейното място в НК и се изхожда от смисъла 
на други норми , подобни или свързани с нея. 

Историческото

 тълкуване позволява да се разкрие смисълът на 

нормата като се имат предвид други предхождали я норми със същото или сходно предназначение.

-Според своя обем тълкуването м.д.б буквално, стеснително и разширително. Буквалното тълкуване 
означава,че езиковото и функционалното тълкуване имат един и същи резултат-функционалното тълкуване 
потвърждава по обем езиковото. Стеснителното и разширителното тълкуване означават,че езиковото и 

функционалното нямат един и същи резултат-функционалното тълкуване не потвърждава ,а поправя обема на 
езиковото тълкуване, за да се осигури съответствие с действителния смисъл на закона. При стеснителното 
тълкуване се разбира, че текстът на закона обхваща и нещо,което не следва от смисъла му. Докато при 
разширителното е обратното-текстът на закона не обхваща изцяло всичко онова ,което следва от смисъла му.

-Според своята задължителност и субекти тълкуването бива два вида-официално и 
неофициално(научно).

Официалното тълкуване

 е задължително и се извършва от органите на властта. 

Органите на съдебната власт-съдът,прокурорът,следователят,дознателят и инспекторът извършват 
тълкувателна дейност на НП.Тълкуването на всеки от тях по казуса е задължително,като обаче това тълкуване 
не обвързва другиго. Точно обратното важи за Общото събрание на Наказателните колегии на ВКС-неговите 
тълкувателни решения са задължителни по всички казуси за всички органи на съдебната и изпълнителната 
власт. 

Неофициалното тълкуване

 не е задължително и то може да се извършва от всеки.Това тълкуване м.д 

се извършва и от частни лица,както заради критика и усъвършенстване на нормите, така и с оглед на точното 
им прилагане в конкретни случаи(напр.тълкуване от обвиняем в наказателния процес).

2.ПРИЛАГАНЕ:

 Правоприлагането означава една норма да се отнесе към някакъв юридически факт. При 

правоприлагането при разширителното тълкуване приложената норма се отнася и до факта,който тя е 
уредила.Докато при правоприлагането по аналогия се получава точно обратното-след приключване на 
цялостното тълкуване на приложената норма става ясно,че нормата не се отнася до факта,който е уредила, той 
стои извън обсега и.

3.ФУНКЦИИТЕ

 на НП са неговите посоки на въздействие. Първата функция е т.нар.превантивна функция 

като тя се осъществява до извършване на престъплението и е адресирана до всички субекти, за да ги предпази 
от извършването му. Тя има общовъзпитателно и предупредителновъзпиращо действие.Общовъзпитателното 
действие упражнява въздействие в/у интелекта на гражданите, а предупредителновъзпиращото действие 
упражнява въздействие в/у волята на гражданите.

Другата функция на НП е регулиращата. Тя се осъществява след престъплението и е адресирана само до 
неговия субект. Последиците за субекта на престъплението са три-наказателна отговорност; самото 
наказание,което след налагането му подлежи на изпълнение и фактът на съждането.

4.ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ-

1.Няма вечни наказателни закони. Всеки един наказателен закон е временен. Той е ограничен във 
времето,защото действа през точно определен период от време.Периодът на действие на един наказателен 
закон е заключен между два крайни момента-той започва да действа от един начален момент и прекратява 
своето действие в един друг краен момент. Началният момент е моментът на влизането в сила на закона, а 
крайният момент е моментът на излизането на закона от сила.

За да влезе един закон в сила не е достатъчно да бъде приет от НС. Освен това законът трябва да бъде 

публикуван в ДВ като след това е необходимо да изтече т.нар. срок „vacatio legis”. Съгласно чл. 5 ал 3 от КРБ 
този срок е 3 дни след публикацията на закона в ДВ. Необходимо е да изтекат 3 пълни дни като на 4-тия ден 
законът започва действието си. Vacatio legis е необходим, за да могат гражданите и длъжностните лица да се 
запознаят със съдържанието на новия закон; за да може новият закон да влезе едновременно в сила навсякъде 
на територията на РБ и извън нея.

Законът може да прекрати изцяло или частично своето действие т.е да излезе от сила в следните случаи: 

Първо

 след като бъде изрично отменен-тук трябва да се прави разлика между прекратяване на действието на 

закона и продължителното му неприлагане. При продължително неприлагане наказателноправната норма не 
губи своята правна сила само поради факта, че не е била прилагана определено време. 

Второ

, законът може да 

прекрати своето действие ако бъде мълчаливо отменен т.е когато една нова норма урежда същата материя по 
различен начин от този, по който тя е била уредена със старата норма.

2.Законът действа от момента на влизане в сила до момента на излизане от сила. Законът действа в смисъл,че 
задължава органите на съдебната власт да прилагат само него и никой друг закон за визираните от него деяния. 
Според 

чл.2 ал.1

 НК:“ За всяко престъпление се прилага онзи закон,който е бил в сила по време на 

извършването му.“ Следователно, за да се приложи правилно наказателният закон е нужно да се определи: 
1)кога е извършено престъплението 2)кои наказателни закони го визират 3)кой от тях е действал по време на 
извършване на престъплението.

Съществуват спорни случаи , в които престъплението се извършва при действието на един закон, а 
последиците настъпват при действието на друг закон. В такъв случай се прилага законът,който е действал по 
време на извършване на престъпното деяние, а не този,който е действал по време на настъпване на 
последиците.

Възможно е също така самата престъпна дейност да бъде усложнена и да се осъществи през един по-
продължителен период от време,като по това време могат да действат 2 или дори повече визиращи я 
закона(норми). В такъв случай се прилага онзи закон,който е бил в действие по време на довършването на 
усложнената престъпна дейност. 

3.Поначало всеки закон вкл. и наказателният ,може да има обратно действие-да се приложи за решаване на 
въпроси,които са възникнали преди той да влезе в сила. Тази разпоредба,която придава обратно действие на 
един закон се нарича заключителна разпоредба. Така един закон ще има обратно действие,когато  съдържа за 
целта изрична заключителна разпоредба ,която му придава такова действие т.е заключителната разпоредба е 
общо условие за обратно действие на наказателния закон. Ако обаче новата наказателноправна норма е по-
благоприятна за дееца и се отнася до нерешен случай, то тогава изрична заключителна разпоредба за 
придаване обратно действие на нормата не е нужна. Вместо нея обратно действие и придава 

чл.2ал.2 

НК,който гласи:“Ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони,прилага се законът,който е 
най-благоприятен за дееца“.Тук се поставят 2 условия-първо, за извършеното деяние да няма влязла в сила 
осъдителна присъда и второ-новият закон,който е приложен към това деяние, да  се окаже по-благоприятен за 
дееца. Законът ще е по-благоприятен за дееца в следните хипотези: 1)когато деецът престава да бъде 
наказателно отговорен  2)когато извършеното от него деяние се декриминализира 3)когато се предвижда по-
леко наказание 4)когато се предвиждат по-добри условия за освобождаване от наказателна отговорност или от 
изтърпяване на наказанието 5)когато се въвежда по изгоден режим за реабилитация.

Не може да има обратно действие онзи закон който криминализира едно деяние или пък предвижда по-тежко 
наказание, защото влиза в разрез с Конституцията.

5.ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ ПО МЯСТО

 Наказателният закон не действа навсякъде-той е ограничен по място. Всеки един Наказателен 
закон(вкл.българският) действа преди всичко на територията на страната,която го е издавала. В 

чл.3 ал.1 

НК(

териториален принцип

) е заложен принципът за териториално действие на НК-„НК се прилага за всички 

престъпления извършени на територията на РБ“. Приема се ,че престъплението  е извършено на територията 
на РБ дори само когато неговите последици са настъпили в БГ, а то самото е било извършено зад граница.За да 
се приложи БГ НК е необходимо ,който и да е елемент на престъплението да бъде извършен в БГ.

Бълг. НК се прилага по отношение на всички лица извършили престъпление на територията на РБ, независимо 
от това дали са български граждани или чуждестранни. Не правят разлика и чужденците с 
имунитет.Потвърждение на това е 

чл.3 ал.2

(

териториален принцип

) НК,според който чужденците с имунитет 

не може да бъдат само съдени у нас съобразно българския Наказателнопроцесуален кодекс. Във всички случаи 
БГ НК се прилага само от българските съдебни власти.Дори престъплението да е извършено в БГ съдебните 
власти на другите заинтересовани д-ви не прилагат българския, а само своя наказателен закон(това важи за д-
вата на дееца и за д-вата чийто интерес е бил засегнат).

Бълг. НК може да се прилага и зад граница за деяния,които са били извършени изцяло в чужбина.Съществуват 
три хипотези, при които това е възможно:

1)

Съгласно 

чл.4ал.1

 НК:“НК се прилага към българските граждани и за извършени от тях престъпления в 

чужбина“-това е т.нар. 

„личен принцип“.

Тук не е от значение характерът и тежестта на извършеното 

престъпление, дали то е от общ или от частен х-р, няма значение дали се засягат с престъплението интересите 
на нашата или на чужда страна. Българският гражданин никъде и при никакви условия не се освобождава от 
законите на своята д-ва-в това число и от НК.Т.е българският гражданин е длъжен да се съобразява с 
българските закони и зад граница и да ги спазва.Личният принцип има субсидиарно действие спрямо 
териториалния принцип-той само го допълва. Личният принцип се използва само когато българският 
гражданин е извършил престъпление в чужбина.Според чл.8 НК присъдата на чужд съд поначало няма 
значение в БГ.

2)

Втората хипотеза за действие на БГ НК в чужбина е предвидена в 

чл.5

 НК

(„реален принцип“)-

 „НК се 

прилага и към чужденци извършили в чужбина престъпления от общ х-р, с които се засягат интересите на РБ 
или на български гражданин“.Реалният принцип по чл.5 съдържа две кумулативни изисквания-първо изисква 
се извършеното зад граница престъпление от чужденец да е от общ х-р, а не от частен и да се преследва 
служебно – по инициатива на държавата в лицето на прокуратурата, а не по инициатива на пострадалото лице. 
Ако престъплението е от частен х-р то нашият НК не може да намери приложение. Второто изискване,което 
реалният принцип изисква се отнася до обекта на престъплението. Обектът на престъплението трябва да бъде 
свързан с БГ, за да се оправдае прилагането на БГ НК. Този обект е или интерес на бг държава или интерес на 
български гражданин.Когато престъплението посяга на интерес на българската д-ва се говори за защитен 
принцип, а когато престъплението засяга интерес на български гражданин се говори за пасивен личен 
принцип-при него за разлика от активния личен принцип заложен в чл.4 , бг гражданин не е субект , а 
пострадал.

3)

Третата хипотеза е предвидена в 

чл.6

 НК.Там е заложен 

„универсалният принцип“.

Този принцип се прилага 

ако не може да се приложи никой от предходните-териториален,личен или реален. Универсалният принцип е 
замислен най-вече, за да гарантира преследването и наказването на престъпления против мира и човечеството.

Екстрадиция на обвиняеми на осъдени: 

Екстрадицията представлява предаване на лице от една д-ва на 

друга, за да може д-вата,която е получила лицето да приложи реално своя наказателен закон като съди лицето 
или пък да приведе в изпълнение вече наложеното му наказание.Молещата държава разчита на д-вата,където 
се намира избягалото лице-държавата трябва да се обърне към нея с молба да и бъде предадено лицето, за да 

го осъди или ако вече го е осъдила да изпълни наложеното му наказание в съответствие със собствения си 
наказателен кодекс. Трябва да се прави разлика м/у екстрадиция и експулсиране(изгонване). При 
екстрадицията, за разлика от експулсирането,предаващата го д-ва се освобождава от лицето, а също така ч/з 
екстрадиция се помага на получилата го д-ва, защото тя ще може да реализира своето наказателно право.

Трансфер на осъдени лица:

 Трансферът означава отказ от наказателна компетенция от страна на 

транфериращата го д-ва,където лицето е било осъдено, за да се чувства по-добре в своята д-ва. При трансфера 
осъждащата д-ва предоставя изпълнението на присъдата на отечествената д-ва на лицето.Трансферът не е за 
осигуряване на правосъдие, докато екстрадицията осигурява правосъдие.Трансферът осигурява по-
благоприятни условия за изтърпяване на наказанието.

Право на убежище:

 Правото на убежище представлява възможността на чужд гражданин да поиска от нашата 

д-ва  да му разреши да влезе и да пребивава у нас. Нашата д-ва може да му разреши да влезе и да пребивава 
ако прецени ,че е преследван заради своята политическа или друга дейност или ориентация. Затова ако от 
международен договор с участието на нашата страна не следва противното , лицата получили убежище у нас, 
не подлежат на екстрадиция.

6.СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО-

Всяко наказателноотговорно лице е по необходимост и субект на престъпление. От тук се оформя 
разбирането,че само онзи,който може да носи наказателна отговорност и следователно да е 
наказателноотговрно лице, само той може да бъде и субект на престъпление.

Субект на престъплението и наказателнотоговорно лице може да бъде само човек,който е достигнал 
определена възраст и се намира в състояние на вменяемост. Субектът на престъпление има 3 основни 
качества.Качествата са изисквания,за да се получи субект на престъпление-в случая това са човек,определена 
възраст и вменяемост. 

1)

На първо място субект на престъплението м.д. б само човек(гражданин,ФЛ). Субектът 

на престъплението м.д.б само индивидуалните и никога колективните правни субекти-ЮЛ.По БГ право ЮЛ не 
може да бъде субект на престъпление! 

2)

 На второ място лицето ,за да бъде субект на престъпление, трябва да 

е навършило определена минимална възраст,която да му гарантира определена психо-физическа зрялост.Тази 
възраст в БГ е 14 години.Ако лицето не е навършило 14г.се смята, че то не е наказателноотговорно,то не може 
да бъде подложено на наказателна репресия. Ако лицето не е навършило 18 г.,но е навършило 14г. и 
следователно е непълнолетно тази психо-физическа зрялост подлежи на изрично установяване. Ако тя не бъде 
изрично установена лицето не може да бъде субект на престъплението. 

Според чл.31 ал.2:

 „

Непълнолетно 

лице навършило 14 години,но ненавършило 18г е наказателноотговорно ,ако е могло да разбира свойството и  
значението на деянието и да ръководи постъпките си.

“. С навършване на 18г.лицето се смята винаги за 

достатъчно зряло и за това не се разисква въпросът за неговата зрялост, а само за вменяемостта му. 

3)

На трето 

място , за да може един човек да бъде субект на престъпление трябва освен да е навършил необходимата 
минимална възраст , да бъде и вменяем. 

Според чл.33 ал.1

-

„

Не е наказателноотговорно лицето,което  

действа в състояние на невменяемост-когато поради умствена недоразвитост  или продължително или  
краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбита свойството или значението на  
извършеното или да ръководи постъпките си

.

“

Невменяемостта има 2 критерия,които трябва да се изпълнят едновременно за да се възприеме,че тя е 
налице:1)Психиатричен -медицински 2)Психологически-юридически.Първият сочи защо лицето е невменяемо 
, а вторият изразява в какво е проявява невменяемостта. Невменяемостта се преценява към момента на 
извършване на деянието, за което се твърди,че е престъпление. Медицинският критерии представлява някакво 
психично разстройство, това е едно болестно състояние или пък умствена недоразвитост.Психологически 
критерии-законът изисква лицето да не е разбирало значението на постъпките си. 

Според чл.33 ал.2

 –

Не се налага наказание на лице,което е извършило престъпление,когато до произнасяне  

на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството и  

значението на постъпките си или да ги ръководи.Такова лице подлежи на наказание ако оздравее. 

Следователно един субект на престъпление може да не се окаже накзателноотговорно лице,както в 
момента,когато върши своето престъпление, така и когато трябва да му се наложи наказание за него. Но 
обратното не е възможно-щом едно лице е наказателноотговорно , то няма как да не е било и субект на 
престъпление.

Освен своите три основни качества, наказателноотговорното лице може да има и някой допълнителни 
наказателноправно релевантни качества. Тези качества, за разлика от трите основни качества , са такива, че не 
са нужни за извършване на престъпления и за носене на наказателна отговорност за тях.Тези качества са от 
значение единствено за наказанието ,което самият закон определя-дали то да бъде по-тежко, или най-често по-
леко. Докато основните наказателноправно релевантни качества се изследват преди да се изясни дали има 
престъпление или не, то допълнителните накззателноправно релевантни качества се изследват след като се 
установи,че има престъпление.

7.ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ 

Според чл.33 ал.1

-

„

Не е наказателноотговорно лицето,което действа в състояние на невменяемост-когато поради умствена  

недоразвитост  или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбита свойството или  
значението на извършеното или да ръководи постъпките си

.

“

Невменяемостта има 2 критерия,които трябва да се изпълнят едновременно(кумулативно), за да се възприеме,че тя е 
налице:1)Психиатричен(медицински),който сочи защо лицето е невменяемо, т.е на каква психическа аномалия може да се дължи 
невменяемостта и 2) Психологически(юридически),който показва в какво се изразява невменяемостта.

МЕДИЦИНСКИ КРИТЕРИЙ:

 Болестните състояния,които могат да доведат до невменяемост са систематизирани в следните три 

групи:I)Умствена недоразвитост-олигофрения II)Продължително разстройство на съзнанието-хронична душевна болест 
III)Краткотрайни разстройства на съзнанието-временно разстройство на психическата дейност.

1.

   Умствената недоразвитост(олигофренията)

 е задържане на умственото развитие без възможност за подобрение.Олигофренията се 

получава вследствие на повреждане на плода или заради някакво въздействие в ранна детска възраст.Умствената недоразвитост има 
няколко степени- идиотия,имбецилност,дебилност.

Идиотията

 е състояние на пълна липса на интелект и на членоразделна 

реч.

Имбецилността 

е състояние на много нисък интелект, тежко разстройство на речта,но има способност за придобиване на някакви 

знания и елементарен физически труд под чуждо ръководство.

Дебилността- 

това е състояние на сравнително развита реч, способност 

за елементарна практическа ориентация ,но неспособност за абстрактно мислене и оценка на сравнително по-сложни 
положения.Страдащите от идиотия и имбецилност са във всички случаи невменяеми. Докато страдащите от дебилност  са поначало 
вменяеми,освен ако не се касае до деяния,които налагат абстрактно мислене.

2.Продължителното разстройство на съзнанието

-(хроническа душевна болест) е свързана обикновено с прогресивно нарушаване на 

дейността на главния мозък.При него също няма възможност за подобрение.Продължителните разстройства могат да се систематизират 
в 2 групи-шизофрения и епилепсия. 

Шизофренията

 води до загуба единствено на личността. При шизофрениците се наблюдава 

изменение в мисленето,емоциите, волята и също така е свързано с халюцинации и налудни идеи. 

Епилепсията

 е заболяване ,което се 

изразява в конвулсивни припадъци,придружени със загуба на съзнанието.

3.Краткотрайни разстройства на съзнанието

-временно разстройство на психическата дейност.Тези разстройства поначало са 

преходни и излечими.От значение за вменяемостта на дееца са следните краткотрайни разстройства на съзнанието: патологично 
алкохолно опиване,патологичен афект,патологично просънно състояние, реактивни състояния.

-Патологичното алкохолно опиване

 е различно от обикновеното алкохолно опиване,което не е болестно състояние за разлика от 

патологичното.То се характеризира с остро кратковременно разстройство на съзнанието и се отнася към изключителните състояния.

-Патологичният афект

 е кратковременно разстройство на съзнанието,което възниква внезапно и е съпроводено с дълбоко 

помрачаване на съзнанието и бурна двигателна възбуда,безцелни движения и немотивирани постъпки.

-Патологично просънно състояние

-такива са хипнотичните състояния.

-Реактивни състояния

-това са преходни психически травми,които могат да се изразяват в параноидна или халюцинаторна форма- 

параноидни, депресивни или истерични реакции.

Останалите по-леки психически отклонения не представляват основание за невменяемост.Такива са например психопатиите,неврозите, 
половите извращения и др. 

ЮРИДИЧЕСКИ КРИТЕРИИ: 

Според този критерий лицето не е наказателнотговорно,когато не  е могло 

да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. За да е налице вменяемост е необходимо 
кумулативното наличие на двете психически способности на дееца-да разбира свойството и значението на своето деяние(това е 
интелектуалният момент на вменяемостта) и да може да ръководи постъпките си(това е волевия момент на вменяемостта). Ако тези два 
критерия не са налице кумулативно деецът се оказва невменяем.

-Деецът може да се окаже невменяем най-напред заради интелектуалния момент(възприятийния момент)

-когато не може да 

разбира свойството или значението на извършеното. 

Лицето разбира свойството на деянието

,което извършва,когато  е наясно до 

какво води то(напр.наясно е,че ако бутне една маса тя ще се премести). 

Лицето разбира значението на своето деяние

,когато може да 

му даде правилна социална оценка-дали то е добро или лошо или пък е безразлично за обществото. Затова например лицето няма да е 
вменяемо ако смята, че запалването на купа сено служи само за забавление, а не носи загуба за собствениците и опасност за останалите 
имоти около него.

-Деецът може също така да се окаже невменяем заради неизпълнение на

волевия(реактивния)момент на вменяемостта

-когато 

не може да ръководи постъпките си.Такова е например положението при прояви на наркомани в състояние на абстиненция.

Психично разстройство след извършване на престъплението(чл.33 ал.2НК):

Според чл.33 ал.2

:

“Не се налага наказание на  

лице,което е извършило престъпление,когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на  
което не може да разбира свойството или значението на постъпките си или да ги ръководи.Такова лице подлежи на наказание ако  
оздравее.“

Такова състояние е пречка само за провеждане на наказателен процес с цел налагане на наказание и изпълнение на 

наложеното наказание.Едно такова психично разстройство след извършване на престъплението може да бъде различно по характер и 
продължителност.Такива са: 1.Остро временно разстройство,което няма връзка с извършеното престъпление; 2.Остро 
разстройство,което се проявява вследствие на оказаното в/у дееца въздействие от възбуденото против него наказателно преследване, 
задържане под стража и др.; 3.Изменение на психиката вследствие на хроническа болест,която се е проявила преди престъплението или 
след престъплението.Ако психичното разстройство е след извършване на престъплението наказателноправните последици подлежат на 
блокиране. 

ПЪЛНА И ЧАСТИЧНА НЕВМЕНЯЕМОСТ:

Невменяемостта може да бъде пълна и частична.

Пълната невменяемост

 е 

по отношение на всички престъпления и предмети.Пълна невменяемост има при хроническите болести,придружени с пристъпи, при 
периодично настъпващи кризисни моменти.

Частично невменяеми

 са страдащите от дебилност или от налудни идеи.Тези лица са 

невменяеми само за своите деяния,които налагат абстрактно мислене или по отношение на предмети и явления,които са източник на 
налудни идеи напр.пироманите за палежа. В останалите случаи частично невменяемите лица са вменяеми. Частичната невменяемост 
трябва да се отличава от намалената вменяемост.

Намалената вменяемост

 не е невеменяемост, а е вид вменяемост. Намалената 

вменяемост е състояние на отрицателно количествени изменения в способността на субектите да разбират свойството и значението на 
деянието и да ръководят постъпките си.Такива изменения само затрудняват дееца.Измененията са в рамките на вменяемостта. 

ПРИНУДИТЕЛНИ МЕДИЦИНСКИ МЕРКИ:

 Тези мерки също се налагат от съда,по подобие на наказанието.Принудителните 

медицински мерки се вземат само ако и докато деецът продължава да бъде опасен. Съществуват две хипотези: 

Първата

-когато 

психическото разстройство на дееца е довело до неговата невменяемост принудителните медицински мерки се вземат самостоятелно 
без да се налага и /или изтърпяване на наложено наказание. Ако изпълнението на наказанието е започнало,но деецът се е оказал 
невменяем, наказанието се прекъсва, за да се изпълнят принудителните медицински мерки.Такива мерки са:предаване на дееца на 
близките му , ако те поемат задължението за лекуването му,принудително лекуване в обикновено психоневрологично 
заведение,принудително лекуване в специална психиатрична болница. 

Втората

 хипотеза е когато психическото разстройство на дееца 

не води до неговата невменяемост, тогава принудителните медицински мерки се вземат кумулативно с налагане на наказание.Т.е тези 
мерки не изключват налагането и изпълнението на наказанието. Тези мерки обаче не се вземат за всяко психическо разстройство, а 
само когато вменяемият деец страда от алкохолизъм или друга наркомания.

         8.МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ

Съществуват 3 възрастови групи, с оглед на това дали включените в тях субекти могат да носят наказателна 
отговорност.Първата група са 

малолетните

-до 14 години, за които се смята,че не могат да бъдат подлагани на 

наказателна репресия,защото не са достигнали необходимата психическа и социална зрялост. Втората група са 

непълнолетни

-от 14 до 18 години, за които се предполага,че не са достигнали необходимата психическа и 

социална зрялост, за да бъдат подложени на наказателна репресия. Третата група са 

пълнолетните

-от 18 

години нагоре,за които се смята винаги,че са достигнали необходимата психическа и социална зрялост,която 
им позволява да бъдат подлагани на наказателна репресия.

Малолетните 

във всички случаи са наказателнонеотговорни.Разпоредбата на 

чл.32 ал.1

 гласи,че:“Не е 

наказателноотговорно малолетно лице-ненавършило 14-годишна възраст“(абсолютно наказателно 
неотговорни).Спрямо малолетните и спрямо ненаказателноотговорните непълнолетни могат да се приложат 
следните възпитателни мерки: 

1.

 Мъмрене;

2.

Задължение да се извини на 

пострадалия;

3.

Предупреждение,

4.

Предаване на родителите  или на лицето,което ги замества,със задължението 

за полагане  на особени грижи;

5.

 Поставяне под възпитателен надзор на съответния трудов колектив; 

6.

Поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател;

7.

Задължаване на непълнолетния да отстрани 

със свой труд причинената вреда,ако това е в неговите възможности; 

8.

Задължение да извърши 

общественополезна дейност 

9.

Настаняване в социално-педагогически интернат 

10.

Предупреждение за 

настаняване във възпитателно у-ще-интернат с изпитателен срок до 6 месеца;

11.

Настаняване във възпитателно 

училище-интернат.

Непълнолетните

 не могат да носят наказателна отговорност ,ако не могат да разбират свойството или 

значението на деянието или да ръководят постъпките си. Според 

чл.31 ал.3

-непълнолетните,на които деянието 

не може да се вмени във вина се настаняват по решение на съда във възпитателно у-ще интернат или в друго 
подходящо заведение.За разлика от малолетните обаче непълнолетните биха могли да разбират свойството и 
значението на деянието и да ръководят постъпките си и следователно да носят наказателна 
отговорност.Непълнолетният може по две причини да не е в състояние да разбира свойството и значението на 
своето деяние или да ръководи постъпките си: възрастова незрелост или душевна болест,която води до 
невменяемост.Докато пълнолетният може да не е в състояние да разбира свойството и значението на деянието 
си и да ръководи постъпките си само заради невменяемостта.

Ако се докаже, че непълнолетният 

е можел

 да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи 

постъпките си ,той има няколко привилегии.Първата привилегия е предвидена в 

чл.61ал.1

 НК, в която е 

упоменато,че по отношение на непълнолетен ,извършил поради увлечение или лекомислие престъпление,което 
не представлява голяма обществена опасност,прокурорът може да реши да не образува или да прекрати 
образуваното досъдебно производство…Ако наказателноотговорният непълнолетен 

не

 бъде освободен от 

наказателна отговорност и на него трябва да му се наложи наказание той се ползва от следващата си 
привилегия в сравнение с пълнолетните лица.

На първо място не непълнолетните не могат да се наложат всичките 11 вида наказания предвидени за 
пълнолетните.Съгласно 

чл.62НК 

на непълнолетните могат да се наложат следните 4 вида наказания: 

1)лишаване от свобода,което не се изтърпява в затвор, а в поправителен дом, 2)пробация,3)лишаване от право 
за упражняване на определена професия или дейност, 4)обществено порицание.

На второ място на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание,каквото би се наложило на 
пълнолетния за същото престъпление.Това важи по-специално за наказанието лишаване от свобода. 
Наказанието за непълнолетния се редуцира,като това намаление е диференцирано-пак съобразно възрастта на 
дееца.Когато непълнолетният не е навършил 16 години законът предвижда по-голямо 
намаление(чл.63ал.1).Когато обаче непълнолетният е навършил 16 години законът предвижда по-малко 
намаление на неговото наказание (чл.63ал.2).

На трето място наказанието на непълнолетните е с цел преди всичко да бъдат превъзпитани и подготвени за 
общественополезен труд.

На четвърто място-по-големи са възможностите за освобождаване на непълнолетния от изтърпяване на 
наложеното му наказание.Това важи както за пълното ,така и за частичното освобождаване на непълнолетния. 
Относно частичното освобождаване-според чл. 71 НК непълнолетният,за да може да бъде освободен от 
остатъка е достатъчно да е изтърпял 1/3 от своето наказание, не е нужно да е изтърпял ½ от наказанието,както 
се предвижда за пълнолетните.

Възможно е малолетните и непълнолетните лица да са субекти на общественоопасни деяния,но тези им деяния 
да не се смятат за престъпления и да не водят до наказателна отговорност.В такива случаи за лицата са 
предвидени мероприятия по ЗБППМН.Такива са изграждането и поставянето в действие на специални 
институти-Комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, Детски 
педагогически стаи, Социално-педагогически интернати, Възпитателни училища-интернати,Домове за 
временно настаняване на пълнолетни и непълнолетни,Приюти за бездомни (

да прочета от учебника за всеки 

един вид

).

                                   9.ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО-

Обект на престъплението

 са системата обществени отношения,които правото защитава.Обществените 

отношения могат да бъдат определени като обмен на дейност(на действия и бездействия) между правните 
субекти.Престъпленията посягат,засягат този обмен на дейност, а наказателното право го защитава, то има 
задача да противодейства на престъпленията, за да защити обществените отношения. Обектът на 
престъплението не е единно понятие.То се разбира в няколко смисъла-като общ,като родов и като 
непосредствен.

Общият обект-това е общото понятие за обект на престъплението въобще.Това е цялата съвкупност от 
обществени отношения,които съществуват към момента на извършване на престъплението и които са 
защитени от правото.Това са всички обществени отношения,на които  престъпленията могат да посегнат.

Родовият обект на престъплението е съставна част на общия му обект.Докато общият обект се защитава от 
цялото наказателно право т.е от целия НК, то родовият обект на едно престъпление е онзи ,който се защитава 
от онази отделна глава на Особената му част, в която то е предвидено.Родовите обекти обикновено фигурират в 
заглавията на отделните глави от Особената част на НК. Следователно родов обект на престъплението е онзи 
кръг от обществени отношения,който се защитава от една отделна глава на Особената част на НК. Това са 
онези обществени отношения,които могат да бъдат застрашени или засегнати от всички предвидени в главата 
на Особената част престъпления.

Непосредственият обект-това е конкретно обществено отношение,което конкретно престъпление 
засяга.Непосредственият обект съставлява действително застрашени или засегнати обществени отношения, а 
не както при общия и родовия-възможни за застрашаване или засягане обществени отношения.

Най-често престъплението посяга на едно обществено отношение-т.е то е еднообектно. Съществуват обаче и 
престъпления,които посягат на повече общ.отношения ,най-често на две.Такива престъпления се наричат 
двуобектни. Те си имат основен обект,който определя мястото им в Особената част на НК(главата и раздела) и 
друг допълнителен обект.Така например изнасилването по чл.152 ал.1 т.2 НК е двуобектно: то съдържа 
принуда,която посяга на личната свобода (свобода на волята), а заедно със съдържащото се в него съвкупление 
–и на половата неприкосновеност. Допълнителният обект на престъплението може да бъде 
задължителен(необходим) или факултативен(възможен).Например при грабежа по чл.198 НК основен обект се 
явява чуждата собственост,но неминуемо се засяга и личната свобода чрез съдържащата се в него принуда.За 
това личната свобода е такъв допълнителен обект,който е задължителен,за да има грабеж изобщо. Докато при 
взломната кражба чиито основен обект също се явява чуждата собственост,засягането и на собствеността 
върху взломената вещ не е задължително,за да има кражба изобщо,затова собствеността в/у взломената вещ е 
само факултативна.

Смята се,че 

предметът на престъплението

 е част от неговия обект.Предметът на престъплението е онази 

материална съставка на обекта(вещ,информация,човешко тяло и др.), чрез допира с която се оказва 
неблагоприятно въздействие и върху самия обект.Макар да води до неблагоприятно въздействие,самият 
предмет не е задължително да претърпи неблагоприятни промени.Тези промени са възможни,но не са 
задължителни. 

Освен,че не винаги търпи промени ,предметът се различава от обекта по това,че невинаги е задължителен за 
състава на престъплението,но няма такъв състав на престъплението, в който да не фигурира обектът на 

престъплението.

Предметът на престъплението трябва да се разграничава и от 

средството на престъплението

.Докато 

предметът е част от обекта на престъплението, то средството е част от самото деяние на дееца.Друга разлика 
м/у предмета и средството е,че принадлежащото на дееца средство на извършеното умишлено престъпление 
подлежи на отнемане във всички случаи(на общо основание),докато принадлежащият на дееца предмет на 
престъплението подлежи на отнемане само в изрично и изчерпателно определените случаи(на специално 
основание)-само ако това следва от разпоредбата на Особената част на извършеното престъпление.

10.СЪСТАВ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО- 

Понятие за състав на престъплението: 

Съставът на престъплението се определя като съвкупност от 

обективни и субективни признаци,които очертават особеностите на определен вид престъпление и служат за 
неговото установяване. Съставът е описанието на отделен вид престъпление,което самият наказателен закон 
му дава.Няма някакъв общ състав, има отделни видове престъпления и всяко има свой собствен състав.Т.е 
всеки един вид престъпление си има свой собствен състав-кражба, убийство,измама и др. Не може да 
съществува престъпление,което да е установено в закона и да няма свой състав,който да разкрива неговите 
особености.

И диспозицията на ПН от особената част и състава на престъплението се отнасят до отделният вид 
престъпление.

Диспозицията е текстът на закона,който дава необходимата и достатъчна информация, за да 

може да бъде възпроизведен съставът на престъплението.Докато диспозицията е само текстът на закона, то 
състава на престъплението е смисълът на закона,който е изведен след неговото тълкуване. Диспозицията се 
отнася към състава точно така,както съставът се отнася към самото престъпление.Защото както диспозицията 
съдържа само необходимото и достатъчното за възпроизвеждане на състава, така и съставът съдържа само 
необходимото и достатъчното за установяване на престъплението.

Общо определение на престъплението(чл.9 ал.1):

 Престъплението е това общественоопасно 

деяние(действие или бездействие),което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.Това общо 
определение съдържа 5 основни(атрибутивни) свойства-деяние,обществена опасност,противоправност,вина и 
наказуемост. Те са присъщи за всяко едно престъпление.Затова не може да има престъпление,което да не 
притежава едновременно всички тези 5 основни свойства. Докато общото определение за престъплението по 
чл.9 очертава онова,което е присъщо на всички видове престъпления,то съставът на престъплението очертава 
онова,което е присъщо само на отделния вид престъпление, за който се отнася-неговите типични 
особености,по които този вид престъпление се различава от другите видове престъпления.

Има престъпления, за които е предвиден само един състав. Ако бъде изпълнен следва да се наложи 
предвиденото наказание.Понякога за едно престъпление обаче са предвидени повече състави.Предвижда се 
един основен състав,  а останалите са квалифицирани и(или) привилигировани.Основният състав очертава 
типичните особености на всички престъпления от този вид.Квалифицираните са един или няколко 
състава,които са за по-тежко наказуеми случаи на престъплението, а привилигированите състави са за по-леко 

наказуеми случаи на същото престъпление.

Елементи и признаци от състава на престъплението: 

Съставът на престъплението се състои от обективни и 

субективни признаци.Обективните признаци отразяват обективните особености на престъплението-тези които 
са извън психическите преживявания на дееца,докато субективните признаци отразяват субективните 
особености на престъплението-тези,които са част от психическите преживявания на дееца.

Обективната страна на престъплението в широк смисъл се подразделя на три-обект,обективна страна в тесен 
смисъл и субект.Тези три части на състава заедно с четвъртата му част-субективната страна ,се наричат 

елементи на състава на престъплението.

1.Обектът на престъплението 

включва един или повече признаци,които обозначават обществените 

отношения,върху които престъплението посяга в т.ч и предметът на престъплението като тяхна материална 
съставка.

2.Обективната страна на престъплението

 включва признаците,които обозначават: а)евентуално описаната 

обстановка на неговото извършване(време,място) б)самото престъпно деяние,чрез което се извършва 
престъплението –в т.ч евентуално определения му метод-признаците за него се определят като „изпълнително 
деяние“ и са задължителни за всички престъпления. в)Евентуално посочените последици на престъплението-
единият или повече признаци за него се определят като „престъпен резултат“ и не са задължителни за всички 
престъпления,но се ползват за пълноценно описание на повечето от тях.

3.Субект на престъплението

4.Субективната страна 

включва поне един признак относно вината и в частност относно нейната форма и 

вид,който признак е задължителен ,както и други незадължителни (факултативни) признаци-цел,мотиви и др.

Съставомерност

 означава,че определено деяние изпълва всички признаци на някакво престъпление.Налице е 

съставомерност когато имаме положителен отговор на въпроса дали е осъществен състав на 
престъплението.Т.е съставомерно е деянието,което има правна квалификация на определено престъпление.

Наказателноправната квалификация

 посочва на кое престъпление съставът е бил осъществен. 

Несъставомерно 

е деянието,което няма правна квалификация на нито едно престъпление.

11. ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ДЕЯНИЕ

Не всяко деяние е престъпление, но всяко престъпление е най-напред деяние. Без него няма престъпление. 
Деянията се отличават със своя човешки произход, в НП само хората вършат деяния. Деянието е волеизява – 
външен израз на човешката воля – волята на своя субект. Деянието има 2 елемента – вътрешен – волевата 
основа и външен – намеса във външния свят. Не всяка човешка проява е деяние, за да е такова трябва да го има 
волевия момент. Деянията са 2 вида: действие или бездействие. Действието е едно или система от 
телодвижения по отношение на определен предмет. То води обикновено до промяна. Бездействието е 
въздържанието от телодвижения по отношение на отделен предмет. То най-често е пропускане на промяна, но 
в редки случаи може да се получи и загуба от промяна. Деянието е част от обективната действителност, а 
изпълнителното деяние е част от правото. То очертава дейността, с която се извършва даден вид престъпление. 
Всяко престъпление има специфики, следователно всяко има изпълнително деяние. Общественоопасните 
последици настъпват поради извършване на престъпно деяние. Общественоопасни последици има  за всяко 
престъпление и те му предават свойството по чл. 9 от НК. Според наличието на престъпен резултат 
престъпленията биват: 1 . Резултатни – с престъпен резултат те са 2 вида: увреждащи – засягане на обекта и 

престъпления на поставяне в опасност – застрашаване; 2 Безрезултатни  са тези, в чийто състав няма 
престъпен резултат : опит за участие в бунт, преврат и др. За пълно осъществяване на резултатните 
престъпления е нужен престъпен резултат. Ако не настъпят предвидените в резултата общественоопасни 
последици това няма да бъде престъпление, а опит. Ако състава е изпълнен, но индивидуалното деяние не е 
предизвикало общественоопасни последици, то няма да бъде престъпление, а малозначително деяние съгласно 
чл. 9 ал. 2 от НК.

12.ПРИЧНИННА ВРЪЗКА М/У ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ И ОБЩЕСТВЕНООПАСНИТЕ 
ПОСЛЕДИЦИ

1.Същност на отношението на причинност:

Отношението на причинност е една обективно съществуваща 

връзка м/у два факта.Тази връзка може да съществува само между два такива факта,които са последователно 
настъпили.Освен това е необходимо настъпването на втория факт да се дължи на първия факт.Т.е вторият факт 
трябва да настъпи не само след,но и заради първия факт.Причинната връзка обединява престъпното деяние и 
общественоопасните последици.Престъпното деяние се приема за водещо.След това се отчитат онези 
общественоопасни последици- съставомерни или несъставомерни,които се дължат на него и никога 
общественоопасните последици,които не произтичат от него, а от нещо друго.

За да имаме наличие на такава причинна връзка е необходимо и достатъчно да се установи ,че ако престъпното 
деяние не е било извършено и в частност-ако не бе допуснато съдържащото се в него правонарушение,нямаше 
да настъпят и общественоопасните последици. По повод за противното- онези общественоопасни последици 

,които биха се получили и без извършване на престъпното деяние, няма да са в причинна връзка с него. Деецът 
се ангажира само с онези общественоопасни последици по отношение,на които е проявил вина.По повод на 
противното-деецът се дезангажира от онези общественноопасни последици, по отношение на които не е 
проявил вина, макар и да са в причинна връзка със собственото му престъпно деяние.Т.е ако деецът няма вина 
по отношение на общественоопасните последици,те не биха го ангажирали; и обратното-ако деецът има вина 
по отношение на тях,защото е предвиждал и планирал протичането на причинната връзка,тези последици биха 
го ангажирали.

2.Причинна връзка при резултатните и безрезултатните престъпления:

Причинната връзка е обективен 

признак на резултатните престъпления и е извън законовия състав на безрезултатните.При безрезултатните 
престъпления има признаци само относно престъпното деяние и няма признаци относно общественоопасните 
последици и следователно не би могло да има и признак относно причинната връзка с тях.

3.Действието най-често води до определена промяна.Не е изключено обаче и да не се получи определена 
промяна-например военнослужещият бягайки от казармата пропуска да направи нещо.Така или иначе 
човешкото поведение се представя като действие.Бездействието най-често води до непромяна(застой),но не е 
изключено чрез бездействието да се получи някаква промяна например претърпяване на загуба от личен 
характер(смърт на човек) или от имуществен х-р(ръждясване на машини).

Щом резултатните престъпления съдържат в своя състав и признак за общественоопасни последици-
престъпен резултат, то за пълното осъществяване на техния състав е нужно да се изпълни и този престъпен 
резултат чрез настъпване на предвидените в него общественоопасни последици.Иначе ще е налице само опит. 
Освен настъпването на тези общественоопасни последици е необходимо те са да в причинна връзка с 
престъпното деяние.

Обратно е положението при безрезултатните престъпления(формални по конструкция на състава си).Щом те 
не съдържат в своя състав признак за общественоопасните последици –престъпен резултат ,то за пълното 
осъществяване на техния състав няма да е нужно да настъпват никакви общественоопасни последици.Тези 
престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяването на тяхното изпълнително деяние.

            13.ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ-

Понятие:

Обществената опасност е основно(атрибутивно) свойство на престъплението съгласно чл.9