6. ТЕМА       

ГРАНИЦИ И МЕТОДИКИ НА СОЦИОСЕМИО

                                                        ТИКАТА

(1   слайд)

  Социологията   на   символните   форми   или 

социосемиотиката

, а някъде можете да я срещнете и като 

социална   семиотика  представлява   в   същността   си 
изследване   на   обществото   и   неговите   съставни   части   в 
качеството им на семиотични знакови обекти,

  т.е.   в   качеството   им   на  

знакови   системи

,   които 

определят човешкото поведение и взаимодействие, 

като съхраняват и предават информация в социалното 

пространство и време. 

По   своя   предмет   социосемиотиката   (СС)   има 

множество   допирни   точки   със   социологията   и 
антропологията.

І.

  Но   антропологията   е   повече   ориентирана   към 

изучаването   на   “първобитните”   и/или   твърде   старите 
предантични култури и общества. 

ІІ.  

От   своя   страна   социологията   пък   изучава 

съвременните общества, като синтезира социалната наука 
като цяло към гледната точка на изследователя (особено в 
европейската си традиция). 

ІІІ.

 Социосемиотиката допуска и двата подхода, но в 

рамките   на   признаването   за   семиотичния   характер   на 
социалната реалност. 

(2 слайд)

Основните   методологически   направления   на 

социосемиотиката могат да се класифицират в рамките на 
опозицията   между   комуникацията   и   “сигнификацията” 
(обозначението),   която  

Умберто   Еко

  извежда   от   по-

ранната дихотомия на Аристотел –“акт-потенция”. 

По думите на Умберто Еко “всяка една система на 

комуникация между хората предполага, при необходими 
за това условия, съответстваща система на сигнификация” 

1

(обозначаване).   В   методологията,   ориентирана   към 
изучаване на комуникацията, повече се използва теорията 
на   информацията   и   кибернетиката,   методите   на 
бихевиоризма.   Това   направление   е   ориентирано   към 
изследване   на   прагматиката   чрез   емпиричните   методи. 
Неговите   теоретически   източници   са   свързани   със 
семиотиката на 

Чарлз Пърс

 и др. 

Другото   направление   е   ориентирано   към 

теоретичното моделиране на системата за сигнификация 
(означаване)   и   неговите   източници   са   свързани   със 
структурната лингвистика и семиологията на 

Фердинанд 

дьо Сосюр

. Това направление е значително по-изразено 

във френския структурализъм. 

Двете   очертани   парадигми   на   социосемиотиката 

могат да се разглеждат като взаимнодопълващи се.

  Въпреки,   че   още   на   пръв   поглед   изпъкват 

лингвистичните   понятия,   с   които   се   борави   при 
структурирането на социолингвистиката, а и не само при 
нея. Нещо повече, известно е, че именно 

лингвистичната 

концепция

  за   словесните   езици   като   обозначаващи 

абстрактни знакови системи, дълго време се възприемаше 
като единствения възможен модел на всички други видове 
знаци   и   знакови   системи.  На   това   ще   се   върнем   по-
нататък в следващите лекции. 

В   лоното   на   лингвистиката   се   развиват   и 

основополагащите   семиотични   изследвания,   като   се 
започне от:

- Пражката лингвистична школа, 
- глосемантиката на Йелмслев, 
-   Копенхагенския   лингвистичен   кръжок   през   40-те 

години на ХХ век, 

- Неокантианската интерпретация на Ернст Касирер, 

на която по-нататък ще се спрем, също Сузане Лангер, 

2

-   та   се   стигне   до   френския   литературоведски 

структурализъм от 60-те и 70-те години на ХХ век. 

Предисторията на структуралистката парадигма 

в социосемиотиката е свързана със социологията на Е. 
Дюркейм,

  който   съчетава   позитивизма   с   реализма: 

“Системата   на   знаците,   която   аз   ползвам,   за   да   изразя 
мислите си, паричната система, която употребявам, за да 
си платя дълговете, оръдията на кредита, които ми служат 
в моите чисто комерсиални взаимоотношения, обичаите, 
които са характерни за професията ми и т.н. – всичко това 
функционира   независимо   от   употребите,   за   което   аз   ги 
използвам”. 

(3 слайд)

Социологическият   реализъм   се   превръща   в 

лингвистичен и семиологичен в трудовете на 

Фердинанд 

дьо   Сосюр.

Той   противопоставя   езика   (като 

индивидуална   система   от   знаци)   на   речта   –   която   е 
индивидуален   и   психофизиологичен   процес   на 
употребяване. 

Като   разглежда   сходни   образи   от   други   знакови 

системи   (символични   обреди,   форми   на   учтивост, 
военните   сигнали   и   др.),   той   повдига   въпроса   за 
създаването   на   семиологията   като   наука   за   живота   на 
знаците вътре в обществото, включвайки ги в социалната 
психология под влияние на идеите на 

Тард.

Според   него   знакът   има   двустранна   същност.   В 

езиковия   знак   се   прави   връзката   между   понятие   и 
акустичен   образ,   а   не   между   вещ   и   название.   Той   е 
известен с крилатата фраза, че няма мисъл без знаци, и че 
всеки   знак   има   собствено   съществуване,   защото   не 
съответства на друг знак.

Доколкото социалното се разглежда  от Сосюр като 

семиологично (или обозначаващо), именно него можем да 
считаме за родоначалника  на социосемиотиката. Идеите 

3